Маршрут 666
Шрифт:
Едрата фигура на Карлин изплува от мрака.
— Изпрати ли Биъл? — попита той.
— Току-що — отвърна тя. — Какво стана с другия?
— Не ще и да чуе за доктор — отвърна Карлън. — Нещо ново за Милър?
— Най-вероятно вече смуче бира в някой бар на Атлантик Авеню и се хвали с геройствата си — направи гримаса Хейуърд. — И както винаги става, той ще обере лаврите и ще получи повишение, а ние — мъмрене за неизпълнение на заповед…
— Винаги, ама не и този път — многозначително се усмихна Карлин.
— Това пък какво означава? — изгледа го младата жена, после,
… Вървим към Широката поляна… Трябват подкрепления за… Притиснал съм осем души, но няма да ги задържа… Ако не се появи арестантска кола, те просто ще се разбягат в тъмнината!… Вече половин час чакам линейка! Имаме ранени, за Бога!… Някой няма ли най-сетне да запечата шибаната южна зона? Тези непрекъснато прииждат, при това от всички страни!…
Хейуърд изключи радиостанцията, тикна я под колана си и направи знак на Карлин да я последва към патрулката, която чакаше на ъгъла с включени светлини. До нея стоеше полицай в пълно снаряжение за борба с безредиците и внимателно оглеждаше улицата с пистолет в ръка.
— Кой ръководи тази операция? — попита го тя.
Полицаят я изгледа, повдигайки защитната маска пред лицето си.
— Според диспечерите предният команден център се намира в замъка — отвърна той. — Но за момента нещата са доста объркани, както сама можете да се уверите…
— Замъкът Белведере — кимна тя и се обърна към Карлин. — Да вървим там!
Докато прекосяваха тичешком западната страна на парка, в главата й изплува спомен за едно изкуствено градче в Холивуд, което беше посетила преди две години. И там се придвижваше по някаква имитация на нюйоркска улица, на която бяха заснети безброй мюзикъли и гангстерски филми. И там имаше фалшиви улични лампи, пожарни кранове и отрупани витрини, но нямаше хора. Разбира се, в онзи момент беше наясно, че само на стотина метра по-нататък кипи животът на истинските калифорнийски улици, но въпреки това беше дълбоко впечатлена от застиналата пустота на декорите.
В момента Сентрал Парк внушаваше същото усещане. Чуваше далечния грохот на трафика и воя на сирените, знаеше, че самият парк гъмжи от полиция, която се стреми да разпръсне демонстрантите, но въпреки това полутъмният булевард й се стори нереален и призрачен. Това злокобно чувство се нарушаваше само от някой бдителен пазач, любопитен гражданин или полицейски патрул.
— Какво става там, по дяволите? — тихо възкликна Карлин и тя тръсна глава да прогони спомените.
Изпита чувството, че бяха прекосили някаква демилитаризирана зона и от царството на реда и спокойствието изведнъж бяха попаднали в плен на безграничния хаос. На юг, отвъд Шестдесет и пета улица, се простираше океан от разруха. Луксозни преддверия с изпотрошени стъкла, разкъсани тенти над елегантни входове, развяващи се като парцаливи знамена. Полицейското присъствие беше натрапчиво, най-вече чрез синьо-белите метални заграждения. Повечето коли, паркирани покрай
— По всичко личи, че оттук са минали доста разгневени бездомници — полугласно подхвърли Хейуърд.
Пресякоха улицата и се насочиха към алеята, от която се влизаше в парка. Тесните асфалтирани ленти сред тревата им се сториха мирни и спокойни на фона на разрухата, която току-що бяха напуснали. Но скоро се увериха, че тя присъства и тук — разбити пейки, преобърнати кошчета и разпилян наоколо боклук. А глъчката, която долиташе от вътрешността на парка, вещаеше нови неприятности.
Хейуърд изведнъж се закова на място и направи знак на Карлин да стори същото. В мрака пред тях имаше хора — не можеше да определи колко на брой са те, които се промъкваха към Широката поляна. Не са полицаи, нямат шлемове, нямат дори шапки, бързо съобрази тя. Заключението й беше потвърдено от залп ругатни и дюдюкане.
Затича се, стъпвайки на пръсти, за да не вдига шум. На десетина от метра от групата измъкна пистолета си, хвана го с две ръце и извика:
— Стой! Полиция!
Сенките спряха, неколцина бавно се обърнаха. Бяха четирима — не, петима млади мъже, облечени в спортни якета. Хейуърд насочи вниманието си към оръжията, които се виждаха: две алуминиеви бухалки и извит кухненски нож.
На зачервените им лица играеха усмивки.
— Какво има? — обади се един от тях и пристъпи към нея.
— Спри на място! — извика тя и мъжът неохотно се подчини. — Накъде сте тръгнали, момчета?
Онзи най-отпред изкриви лице в гримаса, явно ядосан от глупавия въпрос. После леко кимна към вътрешността на парка.
— Имаме да свършим една работа — обади се друг от групата.
— Нямате работа тук — поклати глава Хейуърд.
— Имаме и още как — възрази застаналият отпред. — Шайка миризливи дрипльовци бият наши приятели, ама сега ще им се види нанагорно! — Младежът направи още една крачка към нея.
— Това е работа на полицията!
— Полицията не си мърда пръста! — извика онзи. — Я вижте какво става наоколо! Позволихте на тая сган да съсипе града!
— Чухме, че са убили двайсет-трийсет души — намеси се друг, притиснал мобилен телефон до ухото си. — Включително госпожа Уишър. Върлуват из града, а към тях се присъединяват дрипльовци от Ийст Вилидж и Сохо, които се пишат профсъюзни членове! Но нашите приятели имат нужда от помощ!
— Стана ви ясно, нали? — рече заплашително младежът и пристъпи напред. — Предлагам да се махнете от пътя ни, госпожо.
— Още една крачка и ще ти подстрижа перчема! — отсече Хейуърд и разкопча палката от колана си. Усети как тялото на Карлин се стяга на метър зад нея.
— Лесно е да се правиш на герой с пищов в ръка и оня гардероб зад гърба ти! — озъби се младежът.
— Сигурно си въобразяват, че могат да ни окошарят и петимата! — подметна друг член на групата.
— Или пък да ни пребият с жалките си тояжки! — добави трети и всички избухнаха в подигравателен смях.
Хейуърд си пое дъх и прибра палката.