Изневяра
Шрифт:
Неудобството, че стои едва ли не с лице до изпъкналостта под банския, я накара бързо да се изправи на крака. Хладно изрече:
— Как сте?
Мъжът заговори сдържано и възпитано, все едно не забелязваше предизвикателството в стойката и поведението си:
— Не се обадихте след това. Споменахте нещо за детска площадка, но не разбрах какво точно.
Тонът и маниерът на говорене нямаха нищо общо със стойката и позата му. За миг Айдан се усъмни да не би грешно да е преценила ситуацията.
Много по-късно щеше да разбере, че всъщност Джем обичаше да изненадва и хвърля в недоумение хората, че събуждайки съмнение в това, което виждаха, още по-ясно и категорично се показваше и се забавляваше от смущението и объркаността им.
Хората бяха играчки в неговите ръце. Обичаше да ги чупи и разваля
Причината, поради която с такава лекота, без да му пука, влизаше в животите на хората, разбиваше ги и после предателски ги напускаше, оставяйки след себе си само руини, се криеше в това, че никога не бе познал измяната и предателството. Никога, с никого не се беше сближавал до толкова, че да разбере какво значат те. Присъщите на повечето хора срам, грях, вина и още много други му бяха абсолютно чужди и непознати. В емоционален аспект нямаше нищо, което да сподели с останалите. Подобно на луд монах, отдаден повече на дявола, отколкото на бога, бягаше от духовния свят на хората и се затваряше като в килия от свои собствени чувства и ценности. Приемаше за нещо естествено да постига желанията си и не изпитваше угризение на съвестта или вина от каквото й да е. И най-страшното беше, че притежаваше някаква особена невинност, с която правеше всичко — като луд, който не осъзнава постъпките си и не забелязва лошотията в тях. И това, което го правеше толкова привлекателен, беше липсата на преднамерена лошотия в предателствата му.
Когато разбра колко опустошителни и жестоки за останалите са игрите му, остана изумен и много, ама наистина много съжали. Тогава за пръв път се замисли, че може би в живота има неща, които той не бе забелязал и върху които не беше се замислил.
Ако Айдан беше по-опитна или ако не си вярваше толкова, виждайки постъпките на мъжа, щеше да избяга. Тя обаче нито имаше толкова опит с мъжете, нито беше обиграна във флирта, нито пък беше жена, която да се бои от тях и да се опитва да избяга. Увереността й, че може да се справи с всяка ситуация, я оставяше обезоръжена и незащитена пред Джем. Странно, но собствените й ум и увереност щяха да я поведат по пътя на унищожението. Но тогава все още не знаеше за това. Всъщност интуицията на няколко пъти й нашепна да внимава, но тя не се вслуша в нея, а се остави на ума и увереността си. По едно време осъзна грешката си, но удоволствието, което получаваше, правейки я, подобно на мъгла я забулваше и скриваше от съзнанието — разбра го по-късно.
Интуицията й, сякаш за да я предпази от грешката, бе потулила някъде разговора за детската площадка. Докато Джем говореше за площадката, тя си даде сметка, че я беше забравила и за да се измъкне от ситуацията, смотолеви нещо от рода на:
— Тези дни съм доста заета. Като се поосвободя, ще дойда да говорим или ще изпратя някоя приятелка при вас.
Джем не настоя повече. Просто отвърна:
— Както искате. Аз през повечето време съм си у дома. — Прехвърли хавлията на другото си рамо и тръгна.
След като Джем си тръгна, без да се опита да продължи разговора, Айдан се успокои. Ядът и притесненията й изчезнаха съвсем. Гледаше от мястото си подир отдалечаващия се мъж. Имаше хубаво тяло. Дупето му беше стегнато като на матадор! Мъжът вървеше бавно, сякаш искаше да даде възможност на Айдан да го разгледа по-добре. Постла хавлията си върху един от шезлонгите, които Айдан можеше да вижда, и легна по
Объркана, продължи да стои права. Изпоти се. Неочаквано за самата себе си постъпи като децата — засили се и скочи в басейна. Заплува бързо, с умението на човек, израснал край морето. Държеше главата си във водата — на всеки две загребвания с ръце я извиваше встрани и си поемаше въздух. Без да спира, премина три пъти басейна. Плуваше и забрави за мъжа. В един момент спря и се хвана за парапета по края. Седнал, мъжът я наблюдаваше. Усмихна й се мило и легна отново по корем.
Вероятно никога няма да осъзнаем, че животът е изпълнен със странности и обрати, които преди изобщо не сме допускали и за които, ако някой друг ни разкажеше, нямаше да му повярваме. Когато се връщаше в мислите си към онзи ден, Айдан вярваше, че тишината, която цареше тогава там, я повлече към ужасното бъдеще. Невероятна тишина. Ромонът на водата от преливниците, шумът от крилцата на птиците, които за миг се снишаваха да пият вода и после отново се стрелкаха нагоре, жуженето на златните под лъчите на слънцето пчели между цветята не нарушаваха тишината — напротив, правеха я още по-дълбока. Една странна тишина и спокойствие, обграждащи като стена от останалите хора, а и от живота въобще, двама души, които лежаха в двата края на басейна и които не знаеха почти нищо един за друг. Тишината, която в мислите си наричаше „невероятна“, избутваше всички страхове и съмнения встрани и превръщаше мястото около басейна в огромно пространство, в което тези двама души можеха да направят каквото пожелаят; приказки, фантазии, вълнения, желания, приключения, събрани в лека топка, чакаха да бъдат хвърлени в него. Дълбокото и обещаващо спокойствие като че очакваше от двамата стъпка, решителна стъпка, която да го изпълни със съдържание. Ако Айдан тръгнеше към мъжа с черния бански (боеше се да си го помисли дори), предусещаше, че ще изживее нещо изключително. Знаеше, че мъжът от другата страна си мисли същото. Въпросът беше в това, кой пръв ще тръгне към другия.
Бързо заплува към мъжа. Когато стигна до края на басейна, със същата бързина се върна обратно. Взе хавлията си и папките и без да погледне мъжа, тръгна по губещата се сред зеленината павирана пътечка към дома. Преди да се изкачи по стълбите към пътя, спря. Леко извърна глава. Мъжът лежеше в същата поза, без да помръдва.
Тази вечер Айдан беше мълчалива. Селин и Халюк й говореха за училището и болницата, но тя само от време на време казваше по едно-две изречения и леко се усмихваше.
Легна си рано. На сутринта голият мъж от басейна напълно беше заличен от мислите й. Те бяха свързани само с предстоящото събрание. Приготвя се дълго и внимателно — не искаше останалите да разберат това. Гримира се много старателно — искаше да изглежда естествена. Облече черния раиран костюм, за който знаеше, че много й отива. Приготви закуската на Селин. Изпрати Халюк на работа. Тръгна и тя.
Преди да влезе на събрание, още веднъж трескаво разгърна папките — като ученик преди изпит. Или като алпинист в полите на планината преди трудно и рисковано изкачване. Съсредоточеност, внимание, безпокойство, да не би да забрави плана в главата си, желание да преодолее препятствията, предчувствие за радостта от успеха и леко напрежение — това беше състоянието й в момента. Концентрира мислите си върху работата си — така успя да потисне безпокойството — подобно на пара в тенджера под налягане. Един въпрос от страна на сътрудниците й обаче: „Сигурна ли сте?“ отпуши клапана.
В девет без пет Айдан беше готова за събранието в кабинета на директора. Събираше папките пред себе си и се готвеше да излезе, когато шефът по кредитите Хасан, облечен, както винаги — от главата до петите в „марки“ — тъмносин костюм, светлосиня риза, копринена вратовръзка, английски обувки с дебела подметка, златен часовник на ръката — влезе при нея:
— Готова ли си?
Когато започна работа в банката, Хасан й беше шеф. После Айдан се издигна до длъжност, равна на неговата, но той продължаваше да се държи като отговарящ за нея. Имаше нещо покровителствено в това му поведение. Във въпроса му „Готова ли си?“ повече от любопитство се криеше загриженост.