Изневяра
Шрифт:
Всичките тези чувства — срам, обърканост, яд — на вълни, на вълни се надигаха в нея и връхлитаха лицето й. Погледът й се местеше от точка на точка, миглите й неспокойно се спускаха и повдигаха и подобно на перде, с което си играе вятърът, по лицето и потрепваха и се сменяха различни изражения.
Душевното състояние на Айдан не остана скрито за мъжа. Гледайки потрепващите мускулчета на лицето й, си помисли дали може да завладее тази жена? Просто ей така — с голотата си, с тялото си, с мъжкото си излъчване да й завърти главата? И не толкова от лошотия, колкото да поглези мъжката си гордост, да докаже неотразимото въздействие на голото мъжко тяло върху женската психика. Ако в този момент някой му кажеше: „недей, това, което правиш, е лошо и неморално“, навярно щеше да се изненада. И
Всъщност не само любопитството беше причина да се впусне в тази игра. Под маската на любопитството се размърдваше и надигаше едно друго, по-просто, но много по-страшно чувство: желанието да открие нещо ново. От малък си беше такъв, все търсеше нещо ново. Не знаеше какво именно, но го правеше и в този си стремеж беше готов да опропасти както своя, така и живота на останалите.
Айдан с мъка се овладя и измърмори нещо като:
— Извинете ме за безпокойството. Дойдох в неподходящо време.
Джем се опря с рамо о рамката на вратата, леко изнесе единия си крак напред, присви го в коляното и набързо завитата около кръста хавлия се разтвори леко и откри вътрешната част на бедрото, нагоре към слабините. Това не убягна от погледа на жената. Разбра го, защото тя рязко вдигна глава и го погледна в лицето.
— Нее, не сте ме притеснили — за миг направи пауза и продължи, — приличам ли ви на човек, който се притеснява?
От наглостта на мъжа на Айдан й се догади. Търсеше думи, с които да му отговори:
— Мисълта, че съм ви притеснила, ме кара аз самата да се притеснявам.
— Не виждам нищо притеснително… Моля, заповядайте вътре, тъкмо и аз ще се облека.
— Няма нужда. Ще ви се обадя по-късно по телефона.
— Казах ви, че не сте ме притеснили.
— Аз пък ви казах, че аз се притеснявам… Няма значение, по-късно ще се чуем.
Айдан бързо се обърна и вървейки към асансьора, чу гласа на мъжа:
— А за какво всъщност дойдохте, какво щяхте да ми кажете?
Натисна бутона на асансьора и без да се обръща, отговори:
— Във връзка с детската площадка ви потърсих.
Мъжът не успя да прикрие изненадата си:
— За детската площадка ли?
Чувайки това, за пръв път, откакто беше тук, Айдан се почувства спокойна.
II
Ако беше възможно по някакъв начин да виждаме всички неочаквани и без видима причина промени в душите на близките си — изблик на чувства, после спадове, ако можехме да проникваме в дебрите на съзнанието им и да откриваме скритите в потайни кътчета съкровени желания и копнежи, то навярно бихме почувствали страха на горкия рибар, пред когото изведнъж от дълбините на спокойното море изскача страшно морско чудовище. Щяхме да настръхнем. Но един човек никога, абсолютно никога, не може напълно да опознае друг човек, независимо колко са близки. Между двама души винаги остават тъмни, прикрити места. Както ние никога не се разголваме напълно пред другите, така и те никога не ни се разкриват напълно. Ако знаехме това, щяхме да се чувстваме много самотни на този свят. Когато чуем гласа или видим лицето на най-любимия си човек, този с когото се знаем от години, с когото споделяме най-интимните си мисли и чувства, дори тогава ще си мислим: „Как е възможно да сме си чужди“ и тази мисъл ще ни мъчи и няма да ни дава покой. Ако знаехме това, и след най-кратката раздяла с най-близките ни хора непременно щяхме да се обръщаме към тях с въпроса: „Кой си ти?“
Ако Халюк можеше да разбере динамиката и непрекъснатата изменчивост на човешките чувства, той, който правеше най-малко две мозъчни операции на ден, чийто скалпел уверено минаваше през онова сиво мозъчно вещество, което прави човека човек, който знаеше всичко за мозъка с всичките му клетки, неврони и ганглии, навярно щеше да се зачуди как е възможно
Възстановяваше разкъсани мозъчни съдове, почистваше съсирената кръв между гънките на мозъка, премахваше злокачествени аневризми, отделяше туморите от здравата мозъчна тъкан и колкото и странно да изглеждаше, чувствата, продукт от дейността на този същия мозък, не го интересуваха толкова, колкото мускулната тъкан. Тази странна структура, наречена мозък, която с дейността си ни караше да й се дивим всеки ден, ни най-малко не привличаше вниманието му с продукта си, наречен чувства. Може би защото професията му беше свързана с това, да отстранява и поправя соматични нарушения в мозъка, те му бяха по-близки — психичните процеси в него му се струваха по-далечни, а може би и по-маловажни.
Чувствата не го вълнуваха твърде, но не беше безчувствен човек. Може да се каже, че обичаше жена си и детето си до лудост. Работата и семейството — двете любови, които образуваха основната ос в света на емоциите му, бяха строго разграничени и разделени помежду си — всяка със свое място, и той се чувстваше щастлив в този си свят. И май тези две неща бяха всичко, от което се интересуваше в живота.
Ако ушите на Халюк бяха чувствителни колкото ръцете му, които сигурно и с точност до десета от милиметъра изрязваха тумора, без да наранят здравата тъкан, навярно щеше да усети леката грапавина в гласа на жена си, когато ей така просто я попита:
— За какво се събирахте?
— За детската площадка. Решихме да я възложим на един архитект от нашия блок. Отбих се да говоря с него.
Но, уви! Ушите на Халюк не бяха толкова чувствителни!
Никога не обръщаше внимание на интонацията, погледите, начина на говорене на жена си. Слушаше я, но чуваше само думите. А в думите на Айдан, както в тези на повечето, а може би и на всички жени, се криеше определен подтекст, който мъжът трябваше да открие. До ден-днешен Халюк не беше успял да го направи. Ако в този момент се намереше някой, който да му каже: „В думите на жена ти се крие това и това“, той щеше да разбере какво се опитват да му кажат, но вероятно отговорът му щеше да бъде: „Нямам време да си играя на гатанки“ или „Ако Айдан иска да ми каже нещо, ще ми го каже направо, открито.“ В голяма степен „глухотата“ му се дължеше на безрезервното му доверие в Айдан. Вярваше на жена си и беше сигурен, че тя няма тайни от него.
Влезе у дома. Мъжът й спокойно продължаваше да чете вестника; дъщеричката веднага се спусна към нея — „Мамо, написах си домашните“; жената, която й помагаше в домакинството: „Приготвила съм всичко за вечерята, трябва само да го претоплите“; малко помпозните мебели, които беше избирала един по един, я накараха да се почувства сигурна и спокойна. Сега си даде сметка колко напрегната е била след срещата с онзи мъж.
Обичайната обстановка вкъщи — да облече Селин, да подкани Халюк — „Ако искаш, започни да се приготвяш, майка ми ни чака“, прибирането на нещата в хладилника, мисълта какво ще облече, лекото раздразнение, че мъжът й още се помайва, усещането, че всъщност тя ръководи нещата у дома, първите топли слънчеви лъчи през прозореца — всички малки, но много важни подробности, събрани на едно място, се превръщаха за нея в добре защитено убежище. Забрави за срама и неудобството преди малко, дори арогантността на мъжа забрави. Обичайните домашни грижи изместиха в периферията на съзнанието й незначителната случка, която я беше наскърбила днес. Ако беше оставила всичко ей така, може би никога повече нямаше да се сети за онзи мъж.
Тримата заедно излязоха от къщи.
Светофарът на ъгъла на широкия булевард светеше червено. Една тумба деца, облечени в развлечени фланели, със сплъстени коси и неумити лица, с дръзки и нахални от беднотия очи, като мътна вода се шмугнаха между колите и се нахвърлиха да бършат стъклата. Размахваха мръсните парцали в ръцете си и същевременно се блъскаха едно друго с костеливите си лакти — всеки искаше да запази за себе си евентуално подадените през прозореца пари. Бяха започнали живота си с поражение и никога нямаше да станат победители. Бяха загубили и детството си. И бедността им, и нахалството им будеха съжаление.