Измамата
Шрифт:
След което внезапно настана тишина.
— В колата, бързо — изсъска той.
Ясно синьо небе, нямаше дори самотен облак. Прозорецът в кухнята беше открехнат и пропускаше лек полъх летен въздух. Перфектното време за сватба, оставаше само да поздравят младоженците.
Тя се събуди много преди алармата да зазвъни, в главата и се беше забила през нощта песен на Кент и въпреки че мозъкът и имаше предостатъчно други занимания, на които да се отдаде, текстът продължаваше да върви на repeat в ушите и. Отново и отново…
НеТя зареди капсула кафе в еспресо машината и изчака търпеливо тънката кехлибарена струйка да изтече докрай, преди да вземе чашата.
Кафето влезе без проблеми, но със сандвича беше по-зле. От нервност стомахът и вече се беше свил наполовина и не беше останало много място.
Тя затвори очи и си пое две дълбоки глътки въздух, остави настрана чашата кафе и протегна ръце пред себе си. Песента продължаваше да се върти в главата и.
Не знаеш нищо за мен. Не зная нищо за теб.Оставаха само няколко часа, а тя все още не беше взела решение.
Или може би го беше направила отдавна…
Как се чувстваш сега? Нещо изпитваш ли?Пееше Йоке Бери в главата и.
Добър въпрос!
Адски добър въпрос дори.
Странно, но за първи път от много време тя се чувстваше учудващо съсредоточена.
Прехвърли схемата наум, опитвайки се да визуализира маршрута пред себе си. Всеки завой, всяка нова улица. Бронежилетката по тялото, слушалката в ухото — оръжието на бедрото.
Помогна и донякъде, но само след минута музиката се върна обратно.
Не зная нищо за теб…Тя отвори кухненския шкаф и почти по рефлекс взе шишенце с хапчета. Претегли го в ръката си, чу малките капсули да шумолят от вътрешната страна.
Време беше да реши. Какво предпочиташе?
Черно или червено?
Тя отвинти капачката.
— Как, по дяволите, успяха да ни намерят толкова бързо?
— Не знам — изръмжа HP, опитвайки се да се задържи здраво в седалката.
Големият полицейски ван се клатеше наляво-надясно над чакъления път.
— Може би колата може да се проследи, не вярвах, че ченгетата са стигнали толкова напред в развитието си…
Прелетяха през една бабуна и за половин, секунда ванът се отдели от земята. При приземяването HP удари главата си в страничния прозорец.
— Деба!
Той опита да надникне през малкото прозорче на отделението за арестуваните отзад, но всичко, което видя, беше завихрен прахоляк зад буса.
— Колко са? — викна му Хаселквистът.
— Поне две. Сигурно идват и още!
— Чакай, по дяволите, трябваше да се сетим по-рано… —
9150, движат се право към вас, край.
Разбрано!
Хаселквистът се облегна на спирачката, завъртя волана и с контролирано поднасяне сви по един страничен път. Кой каквото ще да казва, но момчето можеше да кара…
Седемдесет 82 , 9127, завиха наляво, сега се движат на север…
Разбрано, 9127, Седемдесет до всички коли, движат се на север, в посока към Нюбюгет…
Радиооператорът в Комуникационната централа звучеше далеч не толкова развълнуван, колкото полицаите, които участваха в преследването.
Двигателят на вана изрева, а пътят пред тях се стесни до тясна ивица. Но Хаселквистът не изглеждаше особено разтревожен.
82
Т.е. „централа“, SHA 70 (или на кратко само седемдесет) е повиквателният код на радио-комуникационната централа на стокхолмската полиция. — Б.пр.
— След двеста метра ще завия рязко наляво, така че се дръжте… — викна той.
— Откъдеподяволитезнаеш… — успя да каже HP, докато се опитваше да се задържи на мястото си, доколкото можеше.
— Карах рали тук преди няколко години… — отговори Хаселквистът.
Той наби спирачки и зави с ново поднасяне.
Седемдесет, 9127, отклониха се рязко, изгубихме… чакай.
HP затаи дъх.
Не, отново имаме контакт, движат се на запад.
Разбрано, 9127, хеликоптерът е напът.
— Ако хеликоптерът ни види, край — процеди Хаселквистът през зъби.
Той насочи буса по нов страничен път.
— Има само една алтернатива — каза после през рамо. — Трябва да слезете.
— К’во?!
— ТРЯБВА ДА СЛЕЗЕТЕ — изкрещя Хаселквистът, без да сваля поглед от пътя.
— Ще спра и ще ви оставя, после продължавам. Резервоарът е наполовина пълен и мога да ги държа на разстояние поне още трийсет-четиридесет минути. Ако не зацепят, че сте слезли, никога няма да ви намерят…
— Н-но ние сме насред гората… — започна Нора.
— Оттам минават жп релси.
Хаселквистът махна с ръка към страничния прозорец от нейната страна.
— Потърсете ги и тръгнете на юг. Имате два часа пеша до следващата гара. После остава просто да вземете влака до града.
— Но не можем просто да те оставим…
— Кента е прав. Нямаме друг избор — прекъсна ги HP. — Ако ни хванат, само след час харддискът ще се окаже в ръцете на Водача и тогава всичко това ще е било напразно…