Цар Плъх

Клавел Джеймс

— Знам, но все пак ме мразиш, нали? Кажи ми защо?

— Не те мразя.

— Тогава защо ме избягваш?

— Така е по-добре. За бога, Шон, остави ме на мира!

Шон го изгледа изпитателно и изведнъж — така внезапно, както бе пламнал — гневът му се изпари.

— Извинявай, Питър. Може би си прав. Грешката е в мен. Просто понякога се чувствам самотен и ми се иска да си поговорим. — Той протегна ръка и я сложи на рамото му:

— Извинявай! Искам да бъдем пак приятели, това е всичко.

Питър Марлоу не отвърна нищо.

Шон също замълча, после каза:

— Е, май трябва да тръгвам вече.

— Шон — извика Родрик от пътеката, — закъсняваме!

— Идвам.

Шон постоя още миг, като не откъсваше поглед от Питър Марлоу, после въздъхна и подаде ръка на Царя:

— Много се радвам, че се запознахме. И моля да ме извините за станалото.

Царя отново усети докосването на дланта му.

— Драго ми беше — рече той.

Шон замълча нерешително. Очите му гледаха тъжно и изпитателно.

— Вие приятел ли сте на Питър? — попита той накрая.

— Ами… да, мисля, че да — запъна се Царя и му се стори, че думите прокънтяха над целия лагер.

— Не е ли странно как една дума може да означава толкова много и различни неща? Но ако наистина сте му приятел, не го увличайте по лош път, моля ви. Около вас дебнат толкова опасности и се страхувам, че Питър може да пострада. А той ми е особено скъп.

— О, няма, в никакъв случай.

Царя почувства, че коленете му омекват, а гръбнакът му става на пихтия. Очарованието на Шон го правеше безсилен — никога през живота си не бе виждал такава усмивка.

— Представленията са най-хубавото нещо в лагера — едва изрече той. — Дори само заради тях си струва да живее човек. А от всичко най-хубавото сте вие.

— Благодаря — каза Шон и се обърна към Питър Марлоу. — Да, наистина си струва да се живее заради тях. Карат ме да се чувствам щастлив. Обичам това, което правя. За такова нещо наистина си струва да се живее, нали, Питър?

— Да — глухо отвърна Питър Марлоу. — Радвам се, че отново си щастлив.

Шон се усмихна за последен път, после бързо се извърна и се отдалечи.

Царя се отпусна на пейката.

— Ще се побъркам, ей богу!

Питър Марлоу седна, извади табакерата си и сви цигара.

— Ако не го знае човек какъв е, направо ще се закълне, пред него стои жена — изумен каза Царя. — И то красавица.

Питър Марлоу мрачно кимна.

— И не е като другите сбъркани — продължи Царя, — няма нищо общо с тях, ама нищичко! В него има нещо, което… — Той спря, за да намери точната дума, после продължи безпомощно: — Не знам как да го нарека… Той е… той си е направо жена, по дяволите! Помниш ли го, като игра Дездемона. Божичко, как изглеждаше в оная нощница! Да пукна, ако на всички в Чанги не им щръкнаха. Нищо чудно някой да се съблазни. И аз се изкушавам, пък и всички. Ако кажеш, че на тебе не ти действа, няма да ти повярвам.

Той впери очи в Питър Марлоу изпитателно.

— Какво ме гледаш така? — избухна Питър. — Да не мислиш,

че и аз съм като него?

— Не — спокойно отвърна Царя. — Пък и все ми е едно. Стига да ми кажеш.

— Е, сега ти казвам — не съм.

— Ама иначе точно така изглеждаше — ухили се Царя.

— Влюбените се скарали!

— Я върви по дяволите!

След малко Царя предпазливо запита:

— Отдавна ли познаваш Шон?

— Летяхме в една ескадрила — позабави се с отговора Питър Марлоу. — Беше най-младият и се случи така, че аз го наглеждах. Станахме добри приятели. — Той чукна огънчето от цигарата и прибра остатъка от тютюна в табакерата.

— Всъщност Шон ми беше най-добрият приятел. Отличен пилот е — свали три японски самолета над Ява.

Той погледна Царя и очите им се срещнаха.

— Бях много привързан към него.

— А навремето пак ли беше… пак ли беше такъв?

— Не.

— Е, то е ясно, че не се обличал като жена, но все трябва да си е личало, че е сбъркан.

— Шон не беше сбъркан. Беше просто едно много хубаво и приятно момче. Нищо женствено нямаше в него, само една такава особена жаловитост…

— Виждал ли си го някога без дрехи?

— Не.

— Това съвпада. Никой не го е виждал гол. Нито дори полугол. Какво се е случило между вас? — попита Царя.

— Веднъж едва не го убих.

Внезапно двамата млъкнаха и се ослушаха напрегнато. Във въздуха се носеше някаква лека въздишка, тиха като полъх. Царя огледа внимателно околността, но не забеляза нищо особено. Все пак той се надигна и влезе през прозореца в бараката. Питър Марлоу го последва. Вътре мъжете също се ослушваха.

Царя предпазливо надникна към ъгъла на затвора. Всичко изглеждаше напълно спокойно. Пленниците продължаваха да се мотаят нагоре-надолу.

— Как ти се струва? — полугласно запита Царя.

— Не знам — съсредоточено отвърна Питър Марлоу.

Около затвора все така сновяха мъже, но сега в походката им като че ли се долавяше почти незабележимо забързване.

— Охо, я вижте там! — прошепна Текс.

Иззад ъгъла на затвора се появи капитан Бръф и се запъти нагоре по склона към тях. След него изскочиха и други офицери и се запътиха към близките войнишки бараки.

— Лошо ни се пише — кисело отбеляза Текс.

— Сигурно пак ще тършуват — предположи Макс. Само след миг Царя бе клекнал до черния сандък и го отключваше.

— Ще ти се обадя по-късно — сбогува се набързо Питър Марлоу.

— Дръж това! — хвърли му пакет цигари Царя — намини довечера, ако искаш.

Питър Марлоу изскочи от бараката и хукна надолу по склона. Царя изрови трите часовника, които бе скрил в кафето на зърна, и се изправи. Колебанието му трая само миг. После стъпи на стола и ги напъха в сламения покрив. Всички видяха новото му скривалище, но сега това нямаше значение. Когато капитан Бръф се появи на прага, Царя вече бе успял да заключи сандъка.