Битие
Шрифт:
Какво ще кажете за идеята за „неизбежен прогрес“?
Преди десетилетия Чарлз Строс писа, че дори да мислим, че наближава някаква великолепна ера на благоденствието, не бива да позволяваме това да влияе на поведението ни или да променя трезвото ни желание да решим настоящите си проблеми.
„Захласващите неща като космическата колонизация най-вероятно няма да засегнат 99,999 процента от човечеството, освен ако нямаме късмет — пише той. — Ако това се случи и ни подейства, с плановете ни е свършено. Ако не се случи, седенето и чакането ИИ да ни спасят от надигащото се морско равнище, недостига на храни и ресурси или от хипотетични генномодифицирани
Най-добрият подход към такава епоха е да приложим облога на Паскал 17 — в обратен ред — и да планираме според предпоставката, че тя няма да ни спаси от нас самите.“
17
„Доказателство“ за съществуването на Бог, предложено от френския философ, математик и физик Блез Паскал (1623–1622). Тъй като съществуването на Бог не може да се докаже или отрече чрез разумни доводи и тъй като от обзалагането, че Бог съществува, може да се спечели много (вечен живот), а от противното обзалагане — нищо, рационалният човек следва просто да приеме, че Бог съществува и да живее по съответния начин. — Б.пр.
28.
Умната тълпа
Вашингтон беше като дядка — надебелял и отпуснат, но с характер. По-голямата част от теглото му се намираше под Белтуей, в пустошта, която се бе оказала по посоката на вятъра през Ужасния ден.
По посоката на вятъра, но това не означаваше край за района.
Когато родителите на едно-две деца от горната класа избягаха от невидимите пари, погълнали Феърфакс и Александрия, опразнените за момент призрачни градове бързо се напълниха с имигранти — последната вълна плодящи се, стремяща се към свобода и готова да понесе малко радиация в замяна на хубави къщи с по пет спални, които можеха да бъдат разделени на почти още толкова апартаменти. Просторните дневни заживяха втори живот като магазини. Работилници се наместиха в гаражите за четири коли, моравите се превърнаха в зеленчукови градини. От басейните се получиха отлични резервоари за отпадъци — докато правителството не се възстанови достатъчно, за да започне да взема мерки.
От първокласното си място на борда на „Духът на Хула Виста“ Тор виждаше признаците на възстановяването на предградието. Ето например плувните басейни. Повечето бъбрековидни циментови водоеми сега бяха пълни с блестяща прозрачна течност — предимно вода (както показваше спектралният анализ, извършен от очилата й), примамваща рояци деца, които се плискаха в лятната жега и бяха достатъчно тъмнокожи, за да понесат силното слънце.
„Дотук с твърдението, че мръсните бомби автоматично правят едно място негодно за плодящите се“ — помисли тя. Нека юпитата изоставят чудесните си къщи заради малко стронциева прах. Хората от Конго и Сулавеси с радост заемаха местата им.
Не беше ли това истинската Америка? Наречете го решимост (или инат), но след три възстановявания Статуята на свободата все така примамваше пришълци.
Последните имигранти, които изпълваха вакуума на Вашингтонската пустош, не бяха невежи. Можеха да четат предупредителните табели и здравните статистики, поставени на всяка улична лампа и ВР ниво. „И какво?“ В Джакарта жертвите на трафика и заблудените куршуми бяха повече. Пък и броят на мутациите бързо бе започнал да пада няколко години след Ужасния ден, така че сега нивата бяха не по-лоши от тези в Киев. А Вашингтон имаше повече центрове за обслужване на населението.
Освен това жителите на пустошта не мърмореха толкова заради по-дребни въпроси като зонирането. Това улесняваше придобиването на права и преоткриването на пътища към селищата, извадили лошия късмет да бъдат засипани с прах. Нововъведенията бързо превърнаха тези транспортни възли в процъфтяващи градчета. Доста ироничен начин за изход от терор/саботаж. Особено когато въздушните влакове започнаха да кръстосват Северна Америка.
От широкия прозорец
И на пътници. Онези, които бяха готови да жертват време за евтин лукс.
Тор насочи вниманието си по-наблизо и загледа как величествената сянка на „Дух“ се плъзга като елипса по ширналото се предградие, толкова дълга и тъмна, че цветята започваха да се затварят и птиците се лъжеха да се приберат да спят, мислейки си, че се свечерява. Небесният лайнер, който нямаше нужда от собствени двигатели, се плъзгаше почти безшумно над хълмове и долини. Не беше бърз като самолет, но пък пътуването бе по-живописно и много по-евтино, тъй като в цената му не влизаха такси за въглеродни и озонови замърсители. Тор увеличи образа и проследи теглещото въже на цепелина по Източния експресен път, дърпано неуморно от дванайсет хиляди конски сили, осигурени от магнитно-левитационния влекач „Умберто Нобиле“.
Какво така привличаше погледите към по-леките от въздуха апарати? О, повечето от тях имаха пикселизирани кожи, които можеха да показват всякакви зрелища. Докато минаваше край някое населено място, та било то и село насред нищото, конвоят товарни кораби можеше да излъчва крещящи реклами на всякакви стоки, от предлаганите в местния магазин за сувенири до продуктите на някоя бразилска мегакорпорация. А понякога, когато никой не плащаше рекламно място, дирижаблите преобразяваха туловищата си така, че да напомнят на облаци… или летящи прасета. В края на краищата прищевките бяха една от разменните монети на епохата. Всички го правеха на ВР нивата.
Само че при цепелините можеше да рисуваш чудати образи върху ивица истинско небе.
Тор поклати глава.
Не. Не беше това. Дори да оставаха абсолютно сиви, те не можеха да бъдат игнорирани. Тих, огромен, абсолютно спокоен, цепелинът сякаш символизираше онази красота, която човешките същества можеха да постигнат, но така и не познаваха през трескаво забързания си живот.
Гризеше нокътя си с активен елемент, мислеше си за Уесли, който я чакаше на площадката, и се опитваше да си представи лицето му, когато отгоре се разнесе глас:
— Ще желаете ли още нещо преди да пристигнем във Федералния окръг, мадам?
Тор погледна приличащия на прост ъгловат контейнер сервитор, който се движеше по собствена тънка релса по страничната стена на корпуса, оставяйки прохода свободен за пътниците.
— Не, благодаря — автоматично промърмори тя. Любезният тон беше характерен за поколението й. По-младите вече се бяха научили да се отнасят пренебрежително към механизираните роби, освен когато не искаха нещо особено. Тази тенденция й се струваше странна, тъй като ИИ ставаха все по-умни. — Можете ли да ми кажете кога ще пристигнем?
— Разбира се, мадам. Има забавяне поради засилените мерки за сигурност. Затова може да пресечем Белтуей със закъснение. Няма причини за безпокойство. И въпреки всичко ще пристигнем преди разписанието благодарение на попътния вятър над Апалачите.
— Хм. Засилени мерки за сигурност ли?
— Заради конференцията за Артефакта, мадам.
Тор се намръщи. Надяваше се, че Уесли няма да има проблем да я посрещне. Отношенията им бяха достатъчно напрегнати и без допълнителни дразнители. По принцип тя се пенеше и се възмущаваше, когато я сканираха и проверяваха агенти на гилдията на чиновниците — цивилните служители, чиято работа бе да проверяват всяка точка от списъци, инструкции и наредби.