Бездна

Чайлд Линкълн

Той пусна листчето, отдалечи се и въздъхна мрачно.

— Това бе последната ми възможност да спра Найдълман. Ако имаше очевидно избухване на епидемия или на някакво вирусно заболяване на острова, може би щях да успея да го убедя или да използвам медицинските си връзки да наложа карантина над мястото. Но сред заболяванията няма епидемиологичен модел — нито при предишните, нито при сегашните.

Последва дълга пауза.

— Ами по законов път? — попита Бонтер.

— Говорих с адвоката си. Каза ми, че би било просто нарушаване на договора. За да спра Найдълман, ще трябва да се сдобия със съдебно запрещение. —

Хач погледна часовника си. — А ние не разполагаме със седмици. При темпото, с което копаят, имаме на разположение броени часове.

— Не може ли да бъде арестуван за нахлуване в чужда собственост? — попита Бонтер.

— Практически погледнато, той не нахлува. Договорът му дава, на него и на „Таласа“, разрешение да пребивават на острова.

— Разбирам тревогите ти — рече професорът, — но не и заключенията ти. Как би могъл мечът да бъде опасен сам по себе си? Имам предвид освен ако не те разпори острието му.

Хач го погледна.

— Трудно е да се обясни. Като диагностик понякога развиваш шесто чувство. Точно това изпитвам сега. Някакво чувство, убеденост,че този меч е някакъв преносител. Непрекъснато слушаме за проклятието върху остров Рагид. Може би той е нещо такова, само че обяснено с понятията от реалния свят на двайсети век.

— Защо отхвърляш идеята наистина да е проклятие?

Хач го погледна смаян.

— Шегувате се, нали?

— Живеем в една странна вселена, Малин.

— Не е чак толковастранна.

— Единственото, което искам, е да помислиш и за немислимото. Да потърсиш връзката.

Хач отиде до прозореца на всекидневната. Вятърът гонеше окапалите листа на дъба по моравата. Затупкаха едри капки дъжд. Още лодки се тълпяха при входа на пристанището; няколко от по-малките бяха до хелинга и очакваха да бъдат изтеглени на брега. Белите зайчета на вълните вече покриваха целия залив — докъдето ти стига погледът, а с началото на отлива започваше да се образува неприятно объркано вълнение.

Той въздъхна и се обърна.

— Не я виждам. Какво общо може да има една стрептококова пневмония с кандидиазиса, например?

Професорът сви устни.

— Спомням си, че на времето, през 1981-а или 82-а, прочетох подобен коментар на епидемиолог от Националния здравен институт.

— И какво точно пишеше той?

— Питаше се какво общо би могло да има между саркомата на Капоши и пневмоцистис каринии?

Хач се обърна рязко.

— Вижте какво, това не би могло да е HIV-вирус.

Но веднага след това — преди професорът да е успял да подготви жлъчния си отговор — Хач осъзна накъде биеше старикът.

— HIV убива като изтощава човешката имунна система — продължи той. — Като допуска развитието на множество злокачествени заболявания.

— Точно така. Сега ще трябва да филтрираш, така да се каже, заразния шум и да видиш какво ще остане.

— Значи може би търсим нещо, което деградира човешката имунна система.

— Не знаех, че на острова има толкова болни — рече Бонтер. — Никой от моите хора не се оплаква.

Хач се обърна към нея.

— Никой ли?

Бонтер поклати глава.

— Ето, виждаш ли? — доктор Хорн се усмихна и почука с бастуна си по пода. — Ти питаше за обща тенденция. А сега можеш да проследиш няколко нишки.

Той се изправи и разтърси ръката

на Бонтер.

— Беше ми много приятно да се запозная с вас, мадмоазел, и би ми се искало да остана още. Но ще връхлети буря и бих искал да съм си у дома при своите шери, чехли, куче и огън в камината.

Когато професорът приближи вратата, се чуха тежки стъпки, които бързо прекосиха верандата. Вратата се отвори с порива на вятъра и на прага й застана разгърден Дони Труит. Дъждът се стичаше по лицето му на широки ручейчета.

Светкавица раздра небето и над залива отекна силният тътен на гърма.

— Дони? — изгледа го въпросително Хач.

Труит посегна към мократа си риза и я раздра с две ръце. Хач и професорът ахнаха.

— Господи! — прошепна Бонтер.

Подмишниците на Труит бяха нашарени с големи напукани плюски. Дъждовната вода се стичаше от тях и ги обагряше в розово-зелено. Очите на Труит бяха подпухнали, торбичките под тях — синьочерни. Просветна нова светкавица и в затихващия гръм се чу викът на Труит. Той залитна напред и свали рибарската си шапка с широка периферия.

В първия миг всички в къщата останаха като парализирани. След това Хач и Бонтер хванаха Труит за ръцете и го настаниха на дивана във всекидневната.

— Помогни ми, Мал — рече задъхан Труит и улови главата си с две ръце. — Досега не съм боледувал никога — и един ден през живота си.

— Ще ти помогна — отвърна Хач. — Но трябва да легнеш и да прегледам гърдите ти.

— Забрави за проклетите ми гърди — рече Дони. — Говоря за това!

И като отдръпна в конвулсивен жест ръцете от главата си, Хач видя ужасен, че между пръстите му бе останал дебел кичур морковеночервена коса.

43.

Клей стоеше на кърмовия релинг на своето корабче, което имаше само един дизелов двигател. Мегафонът висеше в кабинката, мокър и безполезен, поради късото съединение, причинено от дъжда. Той и останалите шестима протестиращи бяха намерили временно убежище от подветрената страна на големия кораб на „Таласа“ — корабът, който първоначално се опитаха да блокират.

Клей бе мокър до кости, ала чувството за загуба — горчивото чувство за празнота — се пропиваше по-надълбоко от влагата. Големият кораб, „Серберъс“, бе необяснимо защо пуст. Или бе празен, или на хората на борда им бе наредено да не се показват: въпреки сирените и виковете на палубата не се появи и един човек. Може би сгрешиха, помисли си нещастен той, че си поставиха като цел най-големия кораб. Може би трябваше да се насочат към острова и да блокират пирсовете. Те поне бяха населени: два часа по-рано група катери напусна острова, натоварени с пътници, отклониха се от флотилията на протестиращите и поеха с голяма скорост към Стормхейвън.

Той погледна към останките на протестната флотилия. Когато напускаха пристанището сутринта, той се чувстваше духовно силен: така убеден в правотата си, както беше на млади години, а може би и повече. Беше сигурен, че най-накрая за него нещата в града щяха да се променят. Че можеше най-сетне да стори нещо, да помогне на тези добри хора. Ала докато гледаше шестте облени от дъжда лодки, които се люлееха на вълните, призна пред себе си, че протестът, като всичко останало, което бе начевал в Стормхейвън, бе обречен на провал.