Бездна
Шрифт:
Спокойствието на Хач изведнъж се стопи и отстъпи място на вълна от гняв. „Нашият град? Нечисти мотиви?“
— Ако бяхте израсли в този град, щяхте да знаете защо съм се заел с това — сопна се той. — Не си позволявайте да сте толкова сигурен какви са мотивите ми.
— Не си позволявам нищо — рече Клей и мършавото му тяло се стегна като пружина. — Аз знам. Може и да не съм израсъл в този град, но най-малкото знам какво е най-добро за него. Всички тук са изкушени от това търсене на съкровището, от обещанието за лесни пари. Но не и аз, слава Богу, но не и аз.
— Преподобни Клей, мисля, че би трябвало да прочетете Библията, преди да отправяте подобни обвинения: Не съди, за да не бъдеш съден.
Хач се усети, че крещеше, че гласът му трепери от яд. Хората на съседните маси бяха замлъкнали, вторачили се в чиниите си. Той рязко се изправи, мина покрай пребледнелия Клей и пое през ливадата към тъмните развалини на форта.
17.
Фортът бе мрачен и хладен от падналата влага. Във вътрешността на гранитната кула прелитаха лястовици, мятаха се напред назад като куршуми в слънчевите снопове, които нахлуваха през старинните амбразури.
Хач влезе през каменната сводеста врата, спря, тежко задъхан, и се опита да се успокои. Въпреки нежеланието си бе допуснал свещеникът да го провокира. Половината град бе видял, а останалата половина щеше скоро да научи за случката.
Седна на един оголен камък в основата на сградата. Нямаше съмнение, че Клей бе разговарял и с други. Хач не вярваше, че много хора ще се вслушат в думите му, освен ловците на омари. Те бяха суеверни и приказките за тегнещото проклятие можеха да им повлияят силно. А и това подхвърляне, че разкопките ще съсипят лова на омари… Хач можеше само да се надява сезонът на омарите да бъде добър.
Полека-лека се успокои, остави се тишината на форта да отмие гнева му. Заслуша се в едва доловимия глъч на празника отвъд ливадата. Наистина трябваше да се владее по-добре. Онзи бе противен педант, ала не си струваше заради него да изпуска нервите си.
Тук бе СПОКОЙНО като в майчина утроба и Хач почувства, че можеше да остане и да се наслаждава с часове на хладината. Ала знаеше, че трябва да се върне на празненството, да приеме безгрижен вид, да успокои нещата. Във всеки случай трябваше да се върне, преди да са започнали неизменните речи. Изправи се и понечи да тръгне, когато изненадан видя някаква прегърбена фигура, която чакаше под свода на вратата. Тя пристъпи напред и попадна под сноп светлина.
— Професор Хорн! — извика Хач.
Дяволитото лице се сбръчка от радост.
— Питах се кога ще ме забележиш — рече той и закуцука, облегнат на бастуна си. Разтърси сърдечно десницата на Хач. — Хубава сценка се получи там долу.
Хач поклати глава.
— Не се сдържах, досущ като идиот. Какво у този човек ме накара да се вбеся така?
— Няма никаква тайна. Клей е несръчен, не умее да се държи, неотстъпчив е в морално отношение. Ала под тази ядна фасада бие благородно и голямо колкото океана сърце. И, обзалагам се — също тъй буйно и непредвидимо. Той е
— Дължа много от постигнатото на вас — рече Хач.
Спомни си следобедите в обширната викторианска къща на професора, разположена от другата страна на ливадите — надвесен съсредоточено над колекциите му от минерали, бръмбари и пеперуди — в последните няколко години преди да замине от Стормхейвън.
— Глупости. Между другото още пазя твоята колекция от птичи гнезда. Не знаех къде да я изпратя, след като замина.
Хач усети как го бодна чувството за вина. Никога не му бе хрумвало, че старият професор би искал да му пише.
— Учуден съм, че не сте изхвърлили онези боклуци.
— Всъщност това бе една много добра сбирка. — Той отмести ръката си към лакътя на Хач и го стисна с костеливи пръсти. — Би ли ме съпроводил надолу по ливадата? Напоследък нещо не ме държат краката.
— Щях да ви се обадя… — понечи да каже Хач, но млъкна.
— Нито дума, дори не бе оставил адрес — рече с горчивина професорът. — Едва миналата година прочетох за теб в „Глоуб“.
Хач се извърна, усети как лицето му пламна от срам.
Професорът навъсено изсумтя.
— Няма значение. Според статистическите таблици, трябваше да съм вече умрял. Следващият четвъртък ставам на осемдесет и девет и, дяволите ще те вземат, ако не ми донесеш подарък.
Излязоха на обляната от слънцето ливада. Бризът довя до тях висок смях.
— Сигурно сте разбрали защо се върнах — попита предпазливо Хач.
— Че кой не знае — последва язвителният отговор.
Професорът не рече нищо друго и известно време продължиха пътя си мълчешком.
— Е и? — не издържа Хач накрая.
Старецът го погледна въпросително.
— Хайде, изплюйте камъчето — продължи Хач. — Какво мислите за търсенето на съкровището?
Професорът продължи да крачи мълчаливо още минута, след което спря, обърна се към Малин и пусна ръката си.
— Но не забравяй, че ти сампопита — рече той.
Хач кимна.
— Мисля, че си пълен глупак.
Последва миг на зашеметяващо мълчание. Бе подготвен за Клей, но не и за това.
— Какво ви кара да мислите така?
— От всички хора на света точно ти би трябвало да знаеш най-добре. Каквото и да е заровено там, няма да го извадите.
— Вижте, доктор Хорн, ние разполагаме с технологии, за каквито старите търсачи на съкровища не са и сънували. Сонар за твърди предмети, протонови магнитометри, връзка с разузнавателни спътници с фотографираща техника. И с двайсет милиона долара… Дори с личния дневник на човека, който е проектирал Шахтата.
Хач бе повишил тон. Изведнъж осъзна, че за него бе много важно да получи одобрението на този мъж.