Вуду

Чайлд Линкълн

Големият безпорядък забавяше придвижването му напред и му пречеше да прецени размерите на подземието. Докато преодоляваше по пътя си зловещите купчини непотребен вече филмов реквизит — каквото те очевидно представляваха — той държеше фенерчето насочено надолу и се опитваше да върви колкото се може по-безшумно. Въпреки неразборията и липсата на всякакъв ред, реквизитът и циментовият под, на който се намираше всичко, бяха необикновено чисти, без никакъв прах, което свидетелстваше за подчертан интерес от страна на Естебан.

Пендъргаст продължи да напредва навътре. Клаустрофобичното пространство продължаваше да се разширява под земята, стая след стая, простирайки се извън размерите на къщата, какви ли не странни и необичайни кътчета и пролуки, всяко натъпкано със стари декори

в различен стадий на грохналост и разруха, повечето от величествените исторически епопеи, с които бе познат Естебан. Подземието започваше да изглежда безкрайно; сигурно принадлежеше на по-ранна, дори по-голяма постройка върху терена, на който се намираше имението на Естебан.

Естебан. Щеше да се прибере вкъщи скоро, ако вече не го бе сторил. Времето минаваше — ценно време, което Пендъргаст не можеше да си позволи да пилее.

Той отиде до следващата изба — навремето очевидно помещение за опушване на риба, а сега оборудвана с бесилка, редица пънове — и една поразително реалистична гилотина от Френската революция, с готово да се спусне острие, двуколката отдолу, пълна с отрязани восъчни глави с отворени очи и замръзнали във вик уста.

Той продължи.

Стигна до края на последното помещение и застана до една ръждясала желязна врата, леко открехната. Понечи да я отвори и се изненада, когато откри, че тя се движи изключително леко на смазаните си панти. Дълъг тесен тунел се простираше напред в тъмнината — тунел, който на пръв поглед изглеждаше като прокопан в голата земя. Пендъргаст направи крачка и докосна стената — откри, че това съвсем не беше пръст, а мазилка, боядисана така, че да прилича на пръст. Друг филмов декор, този път придаващ по-съвременен вид на очевидно доста по-стар тунел. От посоката Пендъргаст предположи, че сигурно води към хамбара; такива тунели, свързващи къща и хамбар, бяха често срещана особеност във фермите от деветнайсети век.

Той насочи фенерчето надолу към мрачния проход. На места фалшивите пръстени стени се бяха отлепили, разкривайки същите гранитни камъни, използвани при построяването на подземието на къщата — и които очевидно бяха снимани на видеото с Нора.

Той тръгна предпазливо по тунела, закривайки светлината на фенерчето с шепа. Ако Нора бе заключена под земята — а той бе сигурен, че е така, — трябваше да се намира в мазето под хамбара.

Естебан влезе в хамбара през страничната врата и закрачи с тихи стъпки в голямото помещение с миризма на сено и стара пръст. Навсякъде около него се издигаха филмови декори, старателно събирани и съхранявани, останали от многото му филми. Пазеше ги по сантиментални причини, които не би могъл да обясни. Като повечето декори, и те бяха направени набързо — тук заковани с пирон, там залепени с лепило, замислени да изтраят до края на снимките. И вече сериозно се рушаха. А той се беше привързал дълбоко, не би понесъл да се раздели с тях, да ги види унищожени. Бе прекарал много възхитителни вечери, като се разхождаше между тях с бренди в ръка, докосваше ги, възхищаваше им се, спомняйки си разнежено славните дни на кариерата си.

Сега те служеха на една неочаквана цел: да забавят движението на агента от ФБР, да отвличат вниманието му и да го разсейват, като в същото време подпомагат придвижването на Естебан.

Той се провираше с пъргавината на котка между декорите и така стигна до дъното на хамбара, където отключи и свали резето на желязна врата. Към студената тъмнина долу се спускаше стълбище, в огромните помещения на хамбара — някога мазета за съхранение на плодове, зреене на сирене, складиране на месо, а също и винарски изби на хотела, който някога се бе намирал на това място. Дори тези помещения — най-дълбоките в имението — бяха задръстени със стари декори. Освен старата камера за месо, която той бе разчистил, за да заключи там момичето.

Като слепец в собствения си дом, Естебан се движеше уверено между купчините ненужни и странни предмети, без да има нужда от фенер в тъмнината. Скоро стигна до отвора на тунела, който водеше от хамбара към къщата. Сега той включи малко джобно фенерче;

на синкавата светлина можеше да различи стените с фалшива замазка и яслата отляво, останали от снимките на „Бягство“, при които беше използвал същия този тунел като декор — с което си спести една значителна сума. На двайсет стъпки от началото на тунела се виждаше шперплатов панел, сложен в стената, от който стърчеше малък железен лост. Естебан направи бърза инспекция и установи, че е в добро състояние. Беше прост механизъм, който не изискваше електричество, само силата на тежестта, за да функционира — във филмовия бизнес уредите трябваше да бъдат надеждни и лесни за работа, защото добре се знаеше, че което можеда се счупи — то непременноще се счупи, когато камерите се завъртят и звездата най-сетне е напълно трезва. От любопитство той беше опитвал устройството преди година — устройство, което сам бе измислил — и откри, че все още функционира така добре, както в деня, в който бе снимал безсмъртната сцена от филма, който почти му спечели Наградата на Академията. Почти.

Почервенявайки при мисълта за изгубения „Оскар“ той изключи фенерчето и се ослуша. Да:можеше да чуе леките стъпки на приближаващия се агент. Мъжът щеше да направи ужасно откритие. И тогава, разбира се, нямаше начин бедният агент от ФБР — без значение колко невероятно умен е — да може да предвиди какво ще му се случи след това.

77.

Хари Р. Числит стоеше в централния контролен пункт на Индиан Роуд с радиостанция във всяка ръка. Беше се сблъскал с безпрецедентно и във висша степен неочаквано развитие на ситуацията, към което той въпреки всичко — така поне си мислеше — се бе адаптирал със забележителна скорост. Кой можеше да предвиди, че ще има толкова много демонстранти, всички движещи се толкова бързо, с безмилостната прецизност и целенасоченост на един мозък? И въпреки всичко Числит се бе издигнал до изискването на момента. Каква трагедия, също така, че — при цялата му честност — той бе заобиколен от некомпетентност и неспособност. Заповедите му бяха погрешно интерпретирани, неправилно изпълнени, дори игнорирани. Да: нямаше друга дума за това, освен „трагедия“.

Като взе военния си бинокъл, той го насочи към входа на Вилата. Демонстрантите бяха успели да влязат вътре и неговите хора бяха хукнали след тях. Рапортите бяха хаотични и противоречиви; един Господ знаеше само какво наистина става. Той и сам би отишъл, само че един командир не трябваше да излага собствената си персона на опасност. Можеше да има насилие; дори убийство. Това беше грешката на неговите хора и в доклада си щеше да наблегне точно на този момент.

Числит вдигна радиостанцията в дясната си ръка.

— Преден пост „алфа“ — произнесе отсечено. — Преден пост „алфа“. Изтеглете се в отбранителна позиция.

Радиостанцията пропука.

— Преден пост „алфа“, разбрано ли е?

— Пост „алфа“, роджър — долетя гласът. — Моля, потвърдете последната заповед.

— Казах, изтеглете се в отбранителна позиция. — Това беше възмутително. — За в бъдеще ще съм ви благодарен да се подчиняватена заповедите ми, без да се налага да ги повтарям.

— Само исках да съм сигурен, сър — подзе гласът отново, — защото преди две минути ни казахте да отстъпим и…

— Правете каквото ви се каза!

От групата офицери, които се въртяха объркани из игрището, се отдели една тъмна фигура в черен костюм и тръгна към него. Инспектор Минерва.

— Да, инспекторе — каза Числит, като се стараеше гласът му да излъчва достойнство, ала генерал Маклелън 42 .

— Получаваме съобщения от вътрешността на Вилата, сър.

42

Блестящ инженер и пълководец от времето на Гражданската война. — Бел.прев.