Вуду

Чайлд Линкълн

Да се захване…

Там, на шест инча от ръката му, лежеше човешка челюстна кост, окичена с всичките си зъби. Той се изви отчаяно, опитвайки се да протегне достатъчно здравата си ръка, за да хване мандибулата. След това се обърна странично и притисна зъбите на челюстта към една пукнатина в тавана на нишата; от едновременния натиск и въртене най-накрая успя да се освободи.

Изпълзя навън с огромно облекчение и се изправи в залата, дишайки учестено. Навсякъде беше тихо. Явно зомбито и преследвачите му се бяха върнали да се разправят с протестиращите.

Д’Агоста

се върна към централния коридор и предпазливо щракна запалката си да огледа. Коридорът нямаше изход. Виждаха се няколко груби погребални зали от всяка страна, изкопани в същата тежка глина и укрепени с греди, но те нямаха нищо общо с измазаните с хоросан каменни стени, заснети на видеото. Нищо, което бе видял до този момент, не напомняше на онази конструкция — самият камък бе различен. Трябваше да търси другаде.

Като се върна по стъпките си, движейки се покрай кладенеца, той се озова отново в района на сводестия некропол. По дължината на стените имаше голям брой малки железни врати, които водеха вероятно към семейни крипти; разгледа ги една по една, но нямаше и следа от Нора.

С нарастващо безпокойство се помъчи да възстанови маршрута си по пътя на проби и грешки, попадайки най-накрая в централната крипта. Тук остана за миг и се опита да състави карта на избените помещения в главата си, като мислено попълни секциите, през които бе минавал в полусъзнание. Имаше врати във всички посоки; една водеше към катакомбите, друга — осъзна той — към коридора без изход, от който току-що се бе върнал. Оставаха още две, които предстоеше да провери.

Избра една напосоки.

Тя отново водеше към тунел. Но по някакъв начин изглеждаше по-обещаващо: стените бяха от грубо изсечен камък. Не точно такива като във видеото, но доста подобни.

Откъм коридора се носеше отвратителна смрад. Д’Агоста спря и щракна запалката си за миг, като се опитваше да пести горивото. Коридорът беше мръсен, камъните — оплескани с тиня и покрити с плесен, подът предизвикваше неприятно чувство при допир.

Когато освети наоколо с пламъчето, от тъмнината напред чу слаб, заглушен вик, пълен с ужас.

— … Нора?

Като държеше запалката пред себе си, той спринтира по коридора по посока на звука.

71.

Плок поведе решително демонстрантите през църквата, шумната възбудена тълпа преобръщаше вуду олтарите и окичените с фетиши гробници. Когато жрецът им падна на земята, облечените в мантии и качулки фигури се дръпнаха объркано встрани, превъзхождани значително по численост от нашествениците. Плок осъзна, че предимството бе на негова страна; трикът беше да се възползват от него и да го задържат. С тълпата след себе си той тръгна към централния олтар. Тук имаше един дървен стълб, изпръскан с кръв, където явно стояха животните, които трябваше да бъдат принесени в жертва, и прясна локва кръв.

— Разрушете тази касапница! — извика Плок, когато тълпата започна да настъпва към издигнатата платформа. Те не чакаха втора

покана — събориха стълба, счупиха отворените ковчези и започнаха да хвърлят на всички страни мощите.

— Богохулници! — избоботи дълбокият глас на Босонг. Той стоеше над падналия жрец, изоставен и стъпкан от възбудената тълпа. Самият Босонг също не бе пощаден — когато тръгна към централната пътека, Плок видя, че по челото му се вие тънка струйка кръв.

Гласът на Босонг имаше стимулиращ ефект върху обитателите на Вилата. Те спряха да отстъпват и останаха като в някакъв ступор. В ръцете на някои блеснаха ножове.

— Касапин! — изкрещя един от протестиращите към Босонг.

Плок осъзна, че не трябва да спират, той трябваше да ги изведе от църквата. Безизходното положение можеше бързо да прерасне в насилие.

Една от фигурите в роби и качулки внезапно се хвърли напред с вик, удряйки демонстранта; завърза се кратка ожесточена битка между двамата, която бързо възпламени тълпата, хората от двете групи се втурнаха да защитават своите. Чу се вик: някой беше прободен с нож.

— Убийци!

— Убийци!

Възелът от хора, които се блъскаха, удряха и ритаха се затегна. Гледката бе почти сюрреалистична. За броени минути няколко души лежаха на каменния под окървавени.

— Животните! — внезапно извика Плок. Той можеше да ги чуе и помирише, приглушената врява и шум зад една врата до олтара. — Насам! Намерете животните и ги освободете! — Изпълнен с чувство за мисия, той хукна към вратата и заблъска по нея.

Първите от групата натиснаха, тараните отново се появиха. Разтърсващ, съкрушителен удар — и те минаха под един каменен свод в стаята отвъд, оградена с масивна желязна решетка. От другата страна се разкри ужасна сцена: дузина малки животни — агнета, ярета, телета — дори котенца — затворени в голяма каменна камера, по пода на която имаше разхвърляна слама. Животните се разврещяха, агнетата започнаха да блеят, котетата мяукаха жално.

За миг Плок остана безмълвен. Беше ужасен. Това бе по-отвратително, отколкото си бе представял.

— Отворете на животните да излязат! — извика той. — Освободете ги! Да разрушим това свърталище на варвари и мъчители!

— Не! — изкрещя Босонг, докато си пробиваше път напред, но бе издърпан назад и повален на пода.

Тараните заблъскаха желязната решетка, но тя се оказа по-здрава от дървените врати. Отново и отново те удряха желязото, зад което животните се бяха скупчили и врещяха.

— Ключ? Дайте ключ! — извика Плок. — У него сигурно има ключ. — Той посочи към Босонг, който се бе изправил и се бореше с няколко от протестиращите.

Тълпата връхлетя върху него и той изчезна в мелето.

— Ето го! — Един мъж вдигна връзка с ключове. Тя бързо бе предадена напред и Плок започна да пъха тежките ключове в ключалката един след друг. Единият стана. Той отвори широко вратата.

Хората от челните редици се втурнаха и изкараха животните, като се опитваха да ги държат заедно, но това бе трудна задача.