Вуду

Чайлд Линкълн

— Ами първият труп — на самоубиеца, скочил от моста? Онзи, който доктор Хефлър идентифицира като Фиъринг? Как се е случило?

Бекстейн прочисти гърлото си.

— Изглежда доктор Хефлър е направил грешка — обяснима грешка, предвид обстоятелствата — добави той бързо. — Аз определено също бих приел идентификацията, извършена от родна сестра, като надеждна и сигурна.

— Любопитно — промърмори Пендъргаст.

— Какво? — попита Д’Агоста.

— Това поставя въпроса чие тяло тогава е аутопсирал доктор Хефлър?

— Да.

— Погрешната идентификация —

обади се Бекстейн, — не е чак такава рядкост. Виждал съм подобни случаи няколко пъти. Когато комбинирате скръбта и шока на близките с неизбежните промени, които смъртта причинява на тялото — особено при потъване във вода или разложение на горещо слънце…

— Да, да — побърза да каже Д’Агоста. — Само дето външните доказателства сочат, че това е една преднамерена измама. И като връх на всичко, доктор Хефлър е проявил също така небрежност при установяването на самоличността на сестрата.

— Стават грешки — каза неуверено Бекстейн.

— Намирам, че арогантността, от която доктор Хефлър страда — припя Пендъргаст, — е благодатната почва за процъфтяването на грешки.

Д’Агоста още не бе свършил с анализа на това последно изречение, когато Бекстейн им направи знак да го последват в залата за аутопсии. Вътре тялото на Фиъринг лежеше върху една стоманена маса под ярка лампа, и Д’Агоста се оживи значително, когато откри, че е скрит под бяло полиетиленово покривало.

— Още не съм започнал да работя по него — обясни Бекстейн. — Чакаме санитаря. Извинявам се за закъснението.

— Не мислете за това — каза Д’Агоста малко припряно. — Ние сме ви признателни за бързата работа. Тялото е било докарано около полунощ, нали?

— Точно така. Извърших подготвителните работи и имаше някои… любопитни неща около трупа. — Бекстейн повдигна с пръст края на покривалото. — Може ли?

Любопитни.Д’Агоста можеше само да си представя какво би могло да е.

— Ами…

— Чудесно! — каза Пендъргаст.

Д’Агоста се стегна, задиша тежко през устата. Щеше да е отвратително: почерняло, подпухнало тяло, отделена от костите плът, разложена тлъстина… Господи, колко мразеше трупове!

Чаршафът се нагъна, когато Бекстейн го дръпна.

— Ето — каза той.

Това бе трупът на един нормално изглеждащ човек: чист, безупречен и толкова скорошен, че можеше да мине за заспал. Лицето беше прясно избръснато, косата сресана и намазана с гел, единственото доказателство за смърт беше отвратителната рана от куршум над дясното ухо и няколкото вейки и листа, залепнали отзад на главата.

Д’Агоста погледна Пендъргаст и видя, че агентът от ФБР е слисан колкото самия него.

— Добре! — каза Д’Агоста с облекчение. — Дотук с твоите зомбита и ходещи мъртъвци, Пендъргаст. Както ти повтарях през цялото време, цялата тази работа е номер — скалъпен от Вилата. Човекът сигурно е бил спипан от крадец.

Пендъргаст не каза нищо, просто оглеждаше тялото с блестящите си сребристи очи.

Д’Агоста се обърна към Бекстейн:

— Определихте ли времето на смъртта?

— Аналната

проба сочи, че е бил мъртъв от около два и половина часа, когато са го намерили в Инууд Хил Парк. Било е към единайсет, което прави времето на смъртта около осем и половина.

— Причина за смъртта?

— Най-вероятно сериозната огнестрелна рана над дясното ухо.

Д’Агоста хвърли бърз кос поглед.

— Няма изходна рана. Прилича на калибър .22.

— Сигурен съм, че е така. Разбира се, няма да знаем със сигурност, докато не го отворим. Предварителните прегледи, които направих, показват, че е бил прострелян отзад, от близко. Няма белези за борба или насилие, нито свидетелства за удряне, драскане или стягане.

Д’Агоста се обърна.

— Какви изводи си правиш от това, Пендъргаст? Няма вуду, няма оби, само някакво шибано убийство с огнестрелно оръжие, каквито са половината в този град. Доктор Бекстейн, убиецът бил ли е in situ 34 , или тялото е било изоставено?

34

На място (лат.). — Бел.прев.

— Нямам информация по въпроса, лейтенант.

— Да, разбира се. Ще трябва да говорим с екипа за събиране на доказателства, когато привършат. — Д’Агоста не можеше да сдържи нотката на триумф в гласа си. — За мен е съвършено ясно, че се занимаваме с някакви глупости, подклаждани от онези кучи синове от Вилата, за да плашат хората и да ги държат далеч.

— Споменахте някакви любопитни аспекти? — обърна се Пендъргаст към Бекстейн.

— Да. Първият може да ви се стори познат. — Бекстейн взе шпатула от един буркан, разкъса стерилната опаковка и я мушна в устата на трупа. Там, прикрепено към езика, се виждаше мъничко снопче пера и косми. Съответстваше почти точно на онова, намерено в устата на Бил Смитбак.

Д’Агоста го погледна невярващо.

— Има и друго. Ще ми трябва малко помощ да обърна трупа. Лейтенант?

С огромна неохота Д’Агоста помогна на Бекстейн да обърнат тялото. Между плешките беше нарисувана с дебел маркер сложна стилизирана рисунка на две змии, заобиколени от звезди, хиксове и стрели, и подобни на ковчези кутии. Странна рисунка на растение изпълваше гърба.

Д’Агоста преглътна. Разпозна рисунките.

— Амулет — промърмори Пендъргаст, — подобен на онзи, който видяхме върху стената в апартамента на Смитбак. Странно… — Той млъкна.

— Кое? — последва незабавният въпрос на Д’Агоста.

Вместо да отговори направо, Пендъргаст бавно поклати глава.

— Искаше ми се мосю Бертен да можеше да види това — промърмори той. След което се изправи. — Скъпи ми Винсънт, не мисля, че този джентълмен е бил „спипан от крадец“, както казваш. Това е преднамерено убийство, екзекуция със съвсем определена цел.

Д’Агоста го изгледа за момент. След това обърна очи към трупа на масата.

53.