Вуду

Чайлд Линкълн

С върховно усилие той направи друга стъпка и се свлече; няколко чифта ръце го хванаха и го преместиха на земята. Чуха се нови разтревожени викове, няколко настоятелни думи пробиха врявата:

— Линейка! Лекар! Намушкан е! Кърви!

Той се запита за какво е целият този хаос, докато лежеше на земята и се унасяше в сън. Марти Уортик беше много, много изморен, а Ню Йорк беше толкова шумен град.

50.

Тя бавно се носеше, гмуркаше се и изплуваше от тежкия сън.

Спеше, наполовина будна, после потъваше отново. Най-после съзнанието й се върна напълно. Наоколо беше тъмно като в рог и миришеше на пръст и мокър камък. Тя остана да лежи известно време, беше объркана. След това всичко случило се я връхлетя и тя простена от ужас. Ръцете й напипаха влажната слама върху студения бетонен под. Опита се да седне, но й се зави свят и тя се отпусна обратно с чувство на гадене.

Направи усилие да потисне импулса да изкрещи. След няколко минути отново се опита да седне бавно и този път успя. Господи, чувстваше се толкова слаба и немощна. Нямаше лампа, нямаше нищо, само плътен черен мрак. Ръката я болеше на мястото, където е била системата, и върху нея нямаше превръзка.

Започна да й се изяснява, че е била отвлечена от болничната стая. Но от кого? Мъжът в униформа на санитар беше непознат. Какво се беше случило на полицая, който охраняваше пред вратата й?

Тя се изправи неуверено на крака. С протегнати ръце, като стъпваше внимателно, тръгна напред, докато ръцете й не докоснаха нещо — влажна, студена стена. Опипа я. Беше от груби, измазани с хоросан камъни, които се ронеха под пръстите. Вероятно се намираше в някакво мазе.

Тя тръгна покрай стената, тътрейки крака. Подът беше гол, нямаше препятствия, освен тук-там разхвърляна слама. Стигна до един ъгъл, продължи нататък, като пресмяташе разстоянието в стъпки. Още десет стъпки и стигна до ниша, която отмина — блъсвайки се в рамка на врата, а след това и в самата врата. Дървена. Опипа я отгоре, после спусна ръка по повърхността. Дървена, с железни ленти и нитове.

Лека светлинка се процеждаше през една пукнатина във вратата. Тя прилепи око до нея, но не успя да види нищо.

Вдигна юмрук; поколеба се; после удари силно по вратата: веднъж, два пъти. Последва дълга тишина, после се чу приближаване на стъпки. Тя притисна ухо към вратата и се ослуша.

Съвсем внезапно над главата й се чу стържещ звук. Когато погледна нагоре, заля я ослепителна светлина. Тя инстинктивно покри лицето си и отстъпи. Обърна се и присви очи срещу цепнатината във вратата. След известно време очите й започнаха да се адаптират към ярката светлина и тя бавно се обърна.

— Помогнете ми — успя да каже с дрезгав глас.

Нямаше отговор.

Тя преглътна.

— Какво искате?

Отново никакъв отговор. Но се чу звук — ниско бръмчене. Нора се взря в ослепителното сияние. Сега различи малък правоъгълен отвор високо във вратата. Светлината идваше оттам. Но имаше и нещо друго: лещите на една видеокамера, дебели и големи, пъхнати в отвора и насочени право в нея.

— Кой… кой сте вие? — попита тя.

Лещите внезапно бяха издърпани. Бръмченето спря. И един нисък и предразполагащ глас

отговори:

— Няма да живеете чак толкова дълго, че името ми да промени нещо.

След което лампата беше угасена, отворът — затворен шумно, и тя отново потъна в тъмнина.

51.

Кени Ройбол, отпаднал от гимназията ученик, седеше на една пейка край бейзболното игрище и бързо скубеше плевелите, изтръскваше семената и ги свиваше на дебела цигара. Запали я и пое дълбоко, след което я подаде на приятеля си, Роки Мартинели.

— Следващата година — Мартинели взе джойнта, като кимна към полето отвъд тъмното бейзболно игрище — ще приберем всичката трева, дето расте тук.

— Ъхъ — издиша Роки. — Първокачествена е.

— Мамка му, така е.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Ройбол погълна още една серия дим, върна цигарата и шумно издиша. Чакаше Мартинели да смукне, джойнтът пропукваше, връхчето се разгоря моментално, осветявайки продълговатото унесено лице на Мартинели с оранжев блясък. Ройбол взе отново джойнта, изтръска внимателно праха и префасонира крайчеца. Канеше се да я запали отново, когато видя през сгъстяващия се мрак една полицейска кола да намалява към отсрещния паркинг.

— Идва насам! — Той скочи зад пейките, следван от Мартинели. Те погледнаха през металните и дървените подпори. Полицейската кола спря и един прожектор обходи мрака, плъзгайки се по игрището.

— Какво прави?

— Откъде да знам, по дяволите?

Момчетата изчакаха свити, когато лъчът бавно заигра по пейките. Сякаш се поколеба, когато мина върху тях.

— Не мърдай — изсъска Ройбол.

— Не мърдам.

Лъчът продължи, после бавно се върна. Беше заслепяващ и проникваше между пейките. Възможно ли беше ченгетата да са ги видели, присвити отзад? Ройбол се съмняваше.

Той чу сумтене и видя, че шибаният Мартинели тича с пълна сила през игрището и после през полето, насочвайки се към гората. Светлината подскочи нагоре и го хвана в кръга си.

— По дяволите! — Ройбол хукна след Мартинели. Сега лъчът се спря върху него. Имаше чувството, че бяга, за да хване сянката си. Той прескочи ниската ограда от мрежа и зацепи през полето към гората, следвайки бързия неясен силует на приятеля си.

Продължиха да тичат, докато вече не можеха. Най-сетне Мартинели започна да намалява, после падна по очи, спъвайки се в един пън. Ройбол се свлече до него, останал без дъх.

— Гонят ли ни? — най-после успя да попита Мартинели.

— Не трябваше да се отделяш от мен, човече — озъби се Ройбол. — Онова ченге нямаше да ни види, ако не беше хукнал.

— Вече ни беше видял.

Ройбол се вгледа напрегнато в стената от дървета, но не можа да види нищо. Мартинели беше пробягал дълго разстояние. Той опипа джоба на ризата си. Беше празен.

— Заради теб изпуснах парите.

— Казвам ти, щяха да ни пипнат.

Ройбол се изплю. Не си струваше да спори. Той измъкна тънката хартия от джоба си. Притисна две от хартийките една към друга и тръсна малко марихуана във вдлъбнатината.