Вуду
Шрифт:
Една ръка се протегна и докосна леко завесите отвътре.
Нора видя леката сянка на ръката да опипва и да се плъзга по прозрачните гънки. Пръстите намериха отвора, плъзнаха се навън и хванаха ръба на завесата.
Нора гледаше с широко отворени очи. Ръката беше мръсна. Беше нашарена с тъмни, влажни ивици — почти като кръв. Колкото по-дълго се взираше на слабата светлина, толкова по-сигурна ставаше, че това наистинае кръв. Може би беше някой, току-що излязъл от операция, или пък шевовете му току-що се
— Добре ли сте? — попита тя. Гласът й прозвуча високо и дрезгаво в тишината.
Още едно сумтене. Ръката започна да се изтегля назад съвсем бавно. Имаше нещо ужасно в предпазливостта с която металните халки на завесата се плъзнаха по релсата. Те изтракаха със студен, парализиращ ритъм. Нора още веднъж се облегна непохватно върху релсата на леглото си да достигне бутона за повикване.
Завесата се дръпна и разкри тъмна фигура, облечена с дрипи, покрити с тъмни петна. Лепкавата сплъстена коса стърчеше на главата. Нора затаи дъх. Докато гледаше, фигурата бавно извърна глава, за да я погледне. От отворената уста излезе гърлен звук, напомнящ засмукване на вода от канализацията.
Нора намери бутона и започна да го натиска бясно.
Фигурата спусна крака към пода, изчака за миг, след това се изправи несигурно на крака. Залюля се напред-назад на мъждивата светлина, след което направи малка, сякаш опитна крачка, към нея. В този момент лицето попадна в процеп бледа светлина, която се процеждаше от прозорчето на вратата, и Нора за миг зърна изцапаните, размазани черти, подпухнали и мокри. Нещо в тях, нещо в тромавите движения й се стори ужасно познато. Още една несигурна крачка напред, треперещата ръка се протегна към нея…
Нора изкрещя, като се дърпаше назад, борейки се да се освободи от хватката на това странно същество, а краката й се заплетоха в чаршафите. Тя извика по-силно и заудря паникбутона. Защо сестрите се бавеха толкова? Успя да се освободи от обърканите чаршафи, измъкна се от леглото и блъсна стойката на системата, строполявайки се на пода, обхваната от ужас и паника…
След един дълъг момент на замаяност и объркване тя чу бягащи стъпки, гласове. Лампите светнаха и една сестра се надвеси над нея, вдигна я внимателно от пода, като не спираше да говори утешително в ухото й.
— Успокойте се — говореше жената. — Имали сте кошмар…
— То беше тук! — извика тя, като се опита да се отскубне. — Точно тук! — Опита се да вдигне ръка, за да покаже, но сестрата хвана ръката й и нежно, но твърдо я задържа.
— Хайде сега да легнете в леглото — каза тя. — Кошмарите са нещо често срещано след подобно сътресение.
— Не! То беше истинско, кълна се!
— Разбира се, че е изглеждало истинско. Но сега вече сте добре. — Сестрата я побутна към леглото и дръпна завесите.
— Вижте! Зад завесите! — Главата й пулсираше и тя едва бе в състояние да мисли.
Дотича още една сестра с готова подкожна инжекция.
— Знам, знам.
— … Зад завесата… в леглото… — Макар да полагаше свръхусилия, Нора усети как цялото й тяло се отпуска.
— Тук ли? — попита сестрата и стана. Дръпна края на завесата с една ръка, разкривайки грижливо оправено легло, опънато като кожа на барабан. — Виждате ли? Било е просто сън.
Нора лежеше по гръб с натежали като олово крайници. Значи все пак не е било истинско.
Сестрата се наведе над нея и оправи завивката й, подпъхвайки я отстрани по-стегнато. Нора видя неясно как втората сестра закачва бутилка физиологичен разтвор и нагласява отново системата. Всичко сякаш започна да се отдалечава много бързо. Нора се почувства изморена, толкова изморена. Разбира се, било е сън. Установи, че вече не я е грижа и си помисли колко чудесно е да не те е грижа за нищо…
6.
Винсънт Д’Агоста спря до отворената врата на болничната стая и почука плахо. Сутрешното слънце обливаше коридора, позлатявайки лъскавото болнично оборудване, подредено покрай облицованите с плочки стени.
— Влез.
Не очакваше да му отговори толкова силен глас.
Той влезе неловко, сложи шапката си на единствения стол, след това я вдигна отново и седна. Никога не го беше бивало в това. Погледна я малко колебливо и се изненада от онова, което видя. Вместо пострадалата, объркана, скърбяща вдовица, каквато бе очаквал, той завари жена, която изглеждаше забележително спокойна. Очите й бяха зачервени, но ясни и решителни. Превръзка, покриваща част от главата й и лека сянка от посиняло под дясното око, бяха единствените белези от нападението преди две вечери.
— Нора, съжалявам, толкова много съжалявам… — Гласът му секна.
— Бил те смяташе за добър приятел — отвърна тя. Избираше думите си бавно, внимателно, сякаш знаеше какво трябва да се каже, без в действителност да го разбира.
Пауза.
— Как си? — попита той и си помисли колко нелепо звучи.
В отговор Нора само поклати глава и върна въпроса:
— А тикак си?
Д’Агоста отвърна честно.
— Гадно.
— Той щеше да е доволен, че ти се занимаваш… с това.
Д’Агоста кимна.
— Докторът ще ме прегледа, и ако всичко е наред, ще ме изпише по обяд.
— Нора, има нещо, което искам да знаеш. Ще пипнем копелето. Ще го намеря, ще го заключа и ще изхвърля ключа.
Нора не отговори.
Д’Агоста разтърка оголялото си теме.
— За да го направя, се налага да ти задам още няколко въпроса.
— Давай. Говоренето… говоренето всъщност помага.
— Окей. — Той се поколеба. — Сигурна ли си, че беше Колин Фиъринг?
Тя го погледна спокойно.