Вуду

Чайлд Линкълн

На пръв поглед престъплението изглеждаше просто. Това бе неорганизирано, объркано убийство. Извършителят влиза с оригинален ключ. Смитбак е в дневната. Убиецът го удря силно с ножа, което веднага поставя Смитбак в неизгодно положение, след което двамата започват да се борят. Борбата се пренася в кухнята — Смитбак се опитва да се въоръжи: чекмеджето с ножове беше наполовина отворено, с кървави следи по дръжката и плота. Не бе успял обаче да се докопа до нож, за съжаление. Бил е намушкан отново отзад през това време. Борили са се още малко. При което Смитбак е

ударен много лошо, потича кръв по пода, виждаха се следи от боси крака. Но Д’Агоста беше напълно сигурен, че престъпникът също е кървял през това време. Кръв, паднали косми и влакна, оставени по време на борбата, може би пръсната слюнка. Всичко това го е имало и той беше убеден, че криминалистите го бяха открили. Дори бяха отрязали и взели парче от дъските на пода, включително няколко с белези от нож; бяха откъртили парчета гола стена, бяха взели отпечатъци от всички повърхности, бяха събрали всяко влакънце, което можаха да открият, дори мъх и песъчинки.

Очите на Д’Агоста продължиха да блуждаят, в ума му не спираше да се върти филмът на престъплението. Накрая Смитбак загубва толкова много кръв, че останал без всякакви сили, дава на убиеца възможност да нанесе последния удар: според патолога, ножът е минал през сърцето и се е забил на повече от сантиметър в пода. Престъпникът го беше завъртял яростно, за да го измъкне, разцепвайки дъската. При тази мисъл Д’Агоста усети, че се изпълва с нова вълна гняв и скръб. Тази дъска също бе изрязана.

Не че цялото това внимание към подробностите щеше да направи нещата по-различни — те вече знаеха кой е убиецът. И все пак винаги беше добре доказателствата да са повече. Човек никога не знае на какви съдебни заседатели може да се натъкне в този побъркан град.

И тази откачена бъркотия, която убиецът бе оставил след себе си. Смачкан сноп от пера, завързани със зелена връв. Парче от дреха, покрито с евтини пайети. Малка торбичка от пергаментова хартия, покрита с прах, с причудливи шарки от външната страна. Убиецът ги беше пуснал в локвата от кръв като жертвоприношение. Криминалистите ги бяха отнесли, разбира се, но странните предмети не излизаха от ума му.

Но имаше още едно нещо, което момчетата не биха могли да отнесат: чудатата, надраскана набързо рисунка на стената — две змии, увити около някакво странно, изострено нещо, подобно на растение, със звезди и стрели, и заплетени линии, и една дума, която приличаше на Дамбала. Всичко това явно беше нарисувано с кръвта на Смитбак.

Д’Агоста влезе в главната спалня и погледът му обхвана леглото, бюрото, огледалото, прозореца, гледащ към Уест Енд авеню, килима, стените, тавана. В отсрещния край на стаята имаше втора баня, вратата на която беше затворена. Интересно, последният път, когато беше тук, вратата беше отворена.

Той чу звук отвътре. Водата тръгна и спря. Някой от момчетата от криминологията още беше в апартамента. Д’Агоста тръгна нататък, хвана бравата на вратата и установи, че е заключена.

— Хей, ти, вътре! Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Един момент — долетя

заглушен глас.

Изненадата на Д’Агоста премина във възмущение. Идиотът използваше тоалетната… В запечатана сцена на местопрестъпление! Направо невероятно.

— Отвори вратата, приятел. Веднага!

Вратата се отвори — в рамката й стоеше специален агент Алойзиъс Пендъргаст с поставка за епруветки в едната ръка, пинсети в другата, и бижутерска лупа на челото.

— Винсънт — долетя познатият напевен глас. — Толкова съжалявам, че трябваше да се срещнем при такива нещастни обстоятелства.

Д’Агоста гледаше смаяно.

— Пендъргаст… нямах представа, че си се върнал в града.

Пендъргаст сръчно мушна пинсетите в джоба си, пъхна в една докторска чанта поставката с епруветките, последвани от лупата.

— Убиецът не е бил тук, нито в спалнята. Едно по-скоро очевидно умозаключение, но исках да съм сигурен.

— Това сега работа на ФБР ли е? — попита Д’Агоста, следвайки Пендъргаст, докато агентът прекоси спалнята и влезе в дневната.

— Не съвсем.

— Значи отново си на свободна практика?

— Може и така да се каже. Бих оценил, ако за момента запазиш за себе си намесата ми. — Той се обърна. — Твоето предположение, Винсънт?

Д’Агоста възстанови гласно развоя на престъплението, докато Пендъргаст кимаше одобрително.

— Не че това прави нещата по-различни — обобщи накрая Д’Агоста. — Вече знаем кой е този боклук. Остава само да го намерим.

Пендъргаст озадачено вдигна вежди.

— Живее в сградата. Имаме двама свидетели, които са видели убиеца да влиза, и двама, които са го видели да напуска, целия облян в кръв, стискащ нож. Нападнал е Нора Кели на излизане от апартамента — по-точно, опитал се да я нападне, но шумът е привлякъл съседите и той избягал. Видели са го добре, съседите, имам предвид. Нора сега е в болницата — леко сътресение на мозъка, но ще се оправи. Поне така мисля.

Още едно леко накланяне на главата.

— Зловещ тип, казва се Фиъринг. Колин Фиъринг. Безработен британски актьор. Апартамент две-четиринайсет. Няколко пъти се е закачал с Нора в коридора. Прилича ми на неуспешно изнасилване. Сигурно се е надявал да намери Нора сама вкъщи, но е заварил Смитбак. Вероятно е задигнал ключовете от шкафчето на портиера. Имам човек, който проверява това.

Този път нямаше одобрително кимане. Само обичайното неразгадаемо изражение в тези дълбоки, сребристи очи.

— Така или иначе това е открит-и-закрит случай — каза Д’Агоста, усетил, че започва да се държи отбранително по незнайно каква причина. — Не само Нора го е разпознала. Открихме го и на лентата, записана от охранителната камера, представление като за „Оскар“. Влиза и излиза. На излизане получихме пълен преден план, с нож в ръката, облян в кръв, как влачи нещастния си задник по коридора и заплашва портиера, преди да напусне. Ще изглежда прекрасно пред съдебното жури. Това е едно животно, което трябва да бъде ликвидирано.