Вуду

Чайлд Линкълн

— Доста тежък е за мен — каза тя.

Д’Агоста пристъпи.

— Ще ви помогна.

— Не. — Жената се обади по радиостанцията и няколко минути по-късно влезе едър мъжага, който й помогна да вдигнат сандъка върху масата, след което застана в ъгъла.

— Отворете го, ако обичате, и извадете съдържанието му — каза Д’Агоста. Той не беше видял добре нещата, когато ги взеха от Вилата.

С вбесяваща предпазливост жената отвори капака и извади увитите в кожа предмети, след което ги остави върху масата все тъй внимателно.

— Развийте ги, ако обичате — помоли Д’Агоста.

Всеки

предмет беше развързан и разопакован като същински музеен експонат. Разкри се серия от ножове, един от друг по-странни, по-екзотични и с по-неясно предназначение. Остриетата им бяха сложно закривени и назъбени, костните и дървените дръжки инкрустирани със странни завъртулки и шарки. Последният разопакован предмет се оказа дебело парче тел, огънато и извито в изключително странна форма, с костна дръжка в единия край и кука в другия, като външният ръб на куката бе наточен като бръснач. Точно като този, който Пендъргаст беше открил във Вилата.

— Жертвени ножове с амулет — каза Бертен и отстъпи назад.

Д’Агоста се обърна към него с раздразнение:

— Ах, нима?

Бертен покри устата си с ръка и се изкашля.

— Върху дръжките — каза той със слаб глас — има амулет, шарките на Лоа.

— И какво, по дяволите, е „Лоа“?

— Демон или дух. Всеки нож олицетворява един от тях. Кръглите шарки представляват вътрешният танц или „гробищен танц“ на този определен демон. Когато животните или… или живите същества… се принасят в жертва на Лоа, трябва да се използва ножът на Лоа.

— С други думи вуду глупости — каза Д’Агоста.

Дребният мъж измъкна една кърпичка и попи слепоочията си с трепереща ръка.

— Не е вуду, а оби.

Френското произношение на Бертен отново подразни Д’Агоста.

— И каква е разликата?

— Оби е истинското нещо.

— „Истинското нещо“ — повтори Д’Агоста. Той погледна към Хейуърд. Лицето й беше непроницаемо.

Пендъргаст извади една кожена торбичка от сакото си, отвори я и започна да вади съдържанието й — малка стойка, епруветки, пинсети, топлийка, няколко капкомера — като постави всяко на масата.

— Какво е това? — попита остро Хейуърд.

— Тестове — дойде краткият отговор.

— Не можете да си правите лаборатория тук — каза тя. — Чухте служителката — необходимо е да се получи препотвърждение.

Една бяла ръка се мушна в черното сако и се появи отново с лист хартия. Хейуърд взе листа и го прочете, лицето й потъмня.

— Това е абсолютно незаконно — подзе мумифицираната служителка. Преди да е успяла да завърши, във въздуха пред погледа й увисна втори лист. Тя го взе, прочете го, но не направи опит да го върне.

— Много добре — произнесе служителката накрая. — С кой предмет бихте искали да започнете?

Пендъргаст посочи към огънатата в странна форма телена кука.

— Трябва да я взема.

Жената погледна отново листа, после кимна.

Пендъргаст прикрепи една лупа към окото си, взе куката с облечената си в ръкавица ръка, обърна куката, огледа я внимателно, после я остави на масата. Като използва карфицата с изключителна

прецизност, той свали няколко люспици от материала, напластен близо до дръжката, и го сложи в една епруветка. Взе тампон, навлажни го в едно от шишенцата, мина с него по дължината на куката, после запечата тампона в друга епруветка. Повтори процедурата с няколко от ножовете, дръжките и остриетата, като всеки тампон се слагаше в съответна малка епруветка. После, като използва капкомер, добави реагенти към всяка. Само първата епруветка промени цвета си.

Той се изправи.

— Колко странно. — Лабораторното оборудване изчезна в кожената торбичка също така бързо, както се бе появило. Пендъргаст дръпна ципа й и я върна обратно в джоба на сакото си.

После се оправи и кръстоса ръце пред гърдите си. Всички го гледаха.

— Да? — попита той невинно.

— Господин Пендъргаст — каза Лора, — ако няма да ви затруднямного, бихте ли споделили с нас плодовете от вашия труд?

— Боя се, че предпочитам да работя по-скоро сам.

— Колко жалко — присви устни Лора.

— Чували ли сте за Уейд Дейвис, канадски етноботаник и книгата му, която излезе през 1988-а година — „Прекосяване на мрака: Етнобиологията на хаитянските зомбита“?

Хейуърд продължи да го гледа, без да казва нищо.

— Изключително интересно изследване — продължи Пендъргаст. — Препоръчвам ви го настоятелно.

— Ще го поръчам по „Амазон“ — кимна тя.

— Изследванията на Дейвис показват, че жив човек може да бъде зомбиран, като му се поставят два специални химикала, обикновено през рана. Първият прах има за основна съставка тетродотоксин — същият токсин, намиращ се в японския рибен деликатес фугу. Вторият е свързан с екстракт от подобно на татула растение. Определена комбинация от тези субстанции, вкарана в съответната доза, може да държи човек в близко до смъртта състояние дни наред, мобилен, с минимална мозъчна дейност и несамостоятелна воля. Накратко, според теорията, с определени химически съставки може да се създаде действително зомби.

— И вие открихте тези химически съставки? — попита Хейуърд с хаплив тон.

— Това е изненадата. Не ги открих — нито тук, нито в независимите тестове, които проведох във Вилата. Трябва да призная, че съм изненадан и разочарован.

Тя се обърна рязко настрана.

— Донесете следващата партида доказателства. Загубихме достатъчно време с това.

— Открих, обаче — добави Пендъргаст, — че по куката има човешка кръв.

Настъпи тишина.

Д’Агоста изсумтя, обръщайки се към сбръчканата служителка.

— Искам ДНК тест на тази кука, прекарайте я през базата данни, тест за наличие на човешка тъкан, също така. Всички тези инструменти да бъдат изследвани както за човешка, така и за животинска кръв. Уверете се, че по дръжките има отпечатъци от пръсти — трябва ми списък на всички, които са ги докосвали. — Той се обърна към Пендъргаст. — Имаш ли идея за какво може да е тази кука?

— Признавам, че съм объркан. Мосю Бертен?

Бертен изглеждаше силно развълнуван. Той направи знак на Пендъргаст да застане на една страна.