Вуду

Чайлд Линкълн

Усмивка раздвижи лицето на свещеника. При повечето хора усмивките озаряват лицата; а усмивката на свещеника обезобрази неговото, разкривайки белези, които преди не се виждаха.

— Единствената власт идва от боговете на това място, властта на Лоа и техните жреци. — Той удари силно с жезъла си по пода, сякаш да подчертае смисъла. После в наелектризираната тишина изпод краката им се чу заглушен звук.

— Ааааааххххххъъъъ…

Д’Агоста трепна, разпознал звука — беше същият, който бе чул в храстите предишната

вечер.

— Какво е това, по дяволите?

Никой не отговори. Тълпата изглеждаше настръхнала, наелектризирана, готова за действие.

— Искам да претърся долу.

Сега Босонг, водачът на общността, пристъпи напред. До този миг бе гледал конфронтацията отстрани, с непроницаем израз на лицето.

— Заповедта не се простира дотам — каза той.

— Имам основателна причина. Явно долу има животно или нещо друго.

Босонг се намръщи.

— Нямате право да влизате.

— За нищо на света няма да позволя — намеси се свещеникът Шариер, обърна се и заговори на тълпата: — Той не бива да влиза!

— Той не бива да влиза! — отвърнаха те едновременно. След пълното мълчание внезапният им оглушителен вик прозвуча ужасяващо.

— Първо ще завършим работата си тук — продължи спокойно Пендъргаст. — Всеки по-нататъшен опит да ни попречите, ще бъде посрещнат с неодобрение. Може би дори с възникване на сериозен конфликт.

Шариер заби пръст в палтото на Пендъргаст със замръзнала върху лицето му усмивка, наподобяваща гримаса:

— Виенямате власт над мен.

Пендъргаст се дръпна.

— Лейтенант? Продължаваме ли?

Д’Агоста прибра оръжието си в кобура. Пендъргаст им беше спечелил още минута-две.

— Пулчински, вземете агнето и стълба. Перес, счупи катинара на онзи сандък.

Перес се подчини, счупи катинара и вдигна капака на сандъка. Д’Агоста освети вътрешността му. Беше пълен с инструменти, увити в парчета кожа. Д’Агоста взе един и го разви — беше извит нож.

— Вземете сандъка заедно със съдържанието му.

— Слушам, сър.

Из тълпата се понесе ропот и стотиците крака се придвижиха по-напред, затягайки още малко обръча около тях. Свещеникът с изкривено лице ги гледаше как работят и повтаряше нещо монотонно под носа си.

Д’Агоста улови един кос поглед на Бертен с крайчеца на окото си. Беше почти забравил за ексцентричния дребосък. Креолът сочеше към ъгъла, където от тавана висяха дузина одрани кожи със забодени в тях фетиши. След това той отиде до една чудата конструкция от пръчки, хиляди на брой пръчки, свързани в разкривен триизмерен квадрат. Лицето му беше съсредоточено и разтревожено.

— Вземете и това — каза Д’Агоста и посочи към лежащия на пода фетиш. — Това също! И това! — Той освети с фенерчето ъглите, после насочи лъча около вратите и шкафовете, опитвайки се да види зад масата от хора.

— Дано гибелният дъжд на Лоасе изсипе над развратния бака, който оскверни

храма! — извика свещеникът. Сега в ръката си държеше странен амулет — малка тъмна хлопка с обла дръжка, завършваща с изсушена буца колкото топка за голф — и го размахваше пред неканените гости.

— Вземи амулетите от олтара — нареди Д’Агоста. — И тези инструменти, и онези боклуци там. Всичко.

Перес бързо пълнеше пластмасовото сандъче за доказателства.

— Крадец! — прогърмя Шариер и размаха още по-силно амулета в ръката си. Тълпата пристъпи напред.

— Успокойте се, ще си получите обратно всичко — каза Д’Агоста. По-добре щеше да е да побързат и после да слязат долу да проверят.

— Лейтенант, не забравяйте и онези неща. — Пендъргаст кимна към друг олтар, разположен в тъмна ниша, украсена с отрязани палмови листа, върху които бяха натрупани голямо количество малки глинени гърнета, амулети и жертвена храна.

— Добре.

— Бака!Мръсни свине!

Внезапно откъм тълпата се чу рязък съскащо-тракащ звук, като от гърмяща змия. Първо дойде от едно място, после от друго, а след това бе многократно повторен отвсякъде. Д’Агоста насочи фенерчето си към тълпата и видя хората — вече по-близо: всеки насочил напред резбована дръжка от кост с привързан накрайник от опашката на гърмяща змия, и явно това бе причината за тракането.

— Увийте и това — каза Д’Агоста, като се престори на равнодушен.

— Може би — промърмори Пендъргаст — търсенето долу трябва да почака.

Д’Агоста кимна. Исусе, наистина трябваше да побързат да се махнат оттук.

— Неверници! — изкрещя свещеникът.

Д’Агоста се обърна да излезе. Изходът сега бе напълно блокиран от хора.

— Хей, свършихме. Тръгваме си. — Пулчински нямаше търпение да се измъкнат, както и Перес. Пендъргаст се беше върнал да събира малките си проби. Но къде, по дяволите, беше Бертен?

В този момент се чу шумно сборичкване в един тъмен ъгъл. Д’Агоста се обърна и видя Бертен, който се нахвърли върху тромавата фигура на свещеника с писък на диво животно. Шариер отстъпи назад и двамата се вкопчиха в схватка за амулета, който свещеникът стискаше в ръката си.

— Хей! — провикна се Д’Агоста. — Какво става, по дяволите?

Тълпата се люшна напред и тракането се превърна в ниско съскащо бучене.

Двамата биещи се паднаха на пода, заплетени в робата на Шариер. За миг Пендъргаст се озова при тях. Малко след това се изправи, като дърпаше Бертен за ръката.

— Остави ме да му дам да се разбере! — извика Бертен. — Ще го убия! Ти, ти ще умреш, масиси 28 !

Шариер само оправи робата си, изтупа се и се усмихна с противната си усмивка.

28

Обиден хаитянски израз за хомосексуалист. — Бел.прев.