Вуду
Шрифт:
— Може ли? — Д’Агоста посочи едно кресло.
— Че кой ви спира?
Д’Агоста избра креслото, което изглеждаше най-малко издуто, но въпреки това задникът му потъна обезпокоително дълбоко като в плаващи пясъци. Една котка мигновено скочи на облегалката за ръце и започна да мърка, извивайки гръб.
— Слез долу, Скамп, и остави човека на мира. — Госпожа Пизети имаше силен куински акцент.
Естествено, котката не я послуша. Д’Агоста не обичаше котки. Той леко я побутна с лакът. Котката замърка
— Госпожо Пизети — Д’Агоста извади бележника си и се опита да игнорира котката, която осея с косми чисто новия му костюм „Ротманс“, — разбрах, че сте говорили с Уилям Смитбак на… — той се консултира с бележките си — трети октомври.
— Не си спомням кога беше. — Тя поклати глава. — Просто става все по-лошо и по-лошо.
— Можете ли да ми кажете за какво говорихте?
— Нямам нищо общо с убийството.
— Знам това. Определено не сте заподозряна. Вижте, срещата ви с господин Смитбак…?
— Той ми донесе малък подарък. Чакайте да видя… — Тя започна да търси из апартамента, парализираната й ръка най-сетне се спря на малка порцеланова котка. Тя я занесе на Д’Агоста и я пусна в скута му. — Подари ми това. Китайска е. Могат да се намерят на Кънел стрийт.
Д’Агоста прехвърли фигурката в ръката си. Това бе страна на Смитбак, която не познаваше — да носи подаръци на дребни възрастни дами, дори такива кисели като Пизети. Разбира се, сигурно е било за да си подсигури интервю.
— Много мило. — Той я остави на една странична масичка. — Та за какво говорихте, госпожо Пизети?
— Онези ужасни убийци на животни — тя посочи към близкия прозорец. — Там, във Вилата.
— Разкажете ми онова, което му казахте.
— Ами, човек може да чуе крясъците нощем, когато вятърът духа откъм реката. Ужасни звуци, колят животни, прерязват им гърлата! — Гласът й се извиси и тя произнесе последното изречение с особено удоволствие. — Някой трябва да пререже технитегърла!
— Имаше ли нещо особено, някакви инциденти по-точно?
— Казах му за вана.
При тези думи Д’Агоста усети, че сърцето му се разтупква силно.
— Ван?
— Всеки четвъртък, като по часовник. Излизат от вана в пет. Влизат в него в девет вечерта.
— Днес е четвъртък. Видяхте ли го?
— Разбира се, че го видях, точно както всеки друг четвъртък.
Д’Агоста се изправи и се приближи до прозореца. Той гледаше на запад, към гърба на сградата. Беше дошъл тук, оглеждайки бързо района, преди разговора със старицата. Един стар път — явно водеше към Вилата — се виждаше долу, минаваше покрай нивите и изчезваше сред дърветата.
— От този прозорец ли? — попита той.
— Че от кой? Да има някакъв друг?
— Има ли някакви надписи по вана?
— Аз
— Модел, производство?
— Не ги разбирам тези неща. Бял е, мръсен. Стар. Таратайка.
— Виждали ли сте шофьора?
— Как мога оттук да видя някого в купето? Но когато прозорецът ми е отворен нощем, чувам звуци от вана. Точно това ме накара да го забележа първия път.
— Звуци? Какви звуци?
— Блеене. Скимтене.
— Звуци на животни?
— Определено звуци на животни.
— Може ли? — Той посочи прозореца.
— И да влезе студен въздух? Трябва да видите сметките ми за парно.
— Само за миг. — Без да чака жената да отговори, той отвори прозореца и се наведе навън. Есенната вечер беше студена и тиха. Може и да беше чула нещо откъм вана, ако звуците са били достатъчно силни.
— Ама вижте, ако искате чист въздух, направете го за нечия друга сметка.
Д’Агоста затвори прозореца.
— Как сте със слуха, госпожо Пизети? Използвате ли слухов апарат?
— А вие как сте със слуха, офицер? — сопна му се тя в отговор. — Моят е перфектен.
— Да си спомняте да сте казвали нещо друго на Смитбак, или нещо друго за Вилата?
Тя сякаш се поколеба.
— Хората приказват, че са виждали нещо да броди там, зад оградата.
— Нещо? Животно ли?
Тя сви рамене.
— Пък и те понякога излизат нощем. Тези с вана. Ходят по цяла нощ и се връщат на сутринта.
— Често ли?
— Два-три пъти годишно.
— Някаква идея какво може да правят?
— О, да! Набират нови членове. За техния култ.
— Откъде знаете?
— Хората разправят. Кореняците.
— И какво по-точно разправят, госпожо Пизети?
Тя сви рамене.
— Можете ли да ми дадете някакви имена?
— О, не. Няма да замеся съседите си в това. Ще ме убият.
Д’Агоста се улови, че започва да се дразни на тази инатлива старица.
— Какво друго знаете?
— Не си спомням нищо друго. Освен котките. Той много обичаше котки.
— Извинете, кой е обичал котки?
— Онзи репортер, Смитбак. Кой друг?
Обичал котките.Смитбак беше добър в работата си, знаеше как да печели доверието на хората, как да установява контакт с тях. Д’Агоста си спомни, че Смитбак не можеше да понася котки. Той прочисти гърлото си и погледна часовника.
— Значи ванът трябва да се върне след час?
— Никога не пропуска.
Лейтенантът излезе от сградата и вдиша дълбоко нощния въздух. Мирен, с дъх на листа. Трудно беше да се повярва, че това е остров Манхатън. Той хвърли отново поглед на часовника си: минаваше осем. Беше видял надолу по улицата един ресторант; отиде там, поръча си чаша кафе и зачака.