Вихър

Кол Алън

Стен се измъкна през вратата и се залепи за стената от другата страна. Алекс го следваше.

Килгър също успя да намери време да оцени Синд. Момата си я бива, добре се вписва, нали? Не го знае, но може да се мери с най-добрите от „Богомолка“ сега. Предполагам, трябва да кажа на Стен, че им давам благословията си.

След това и той изскочи под сипещия се дъжд и тримата се устремиха бързо към някакъв път, използван за ремонтни машини, след който се появиха улиците зад терминала. Пресечка по-надолу намериха прикритие в един от входовете и застинаха в очакване, за да видят дали не са преследвани.

Улиците

бяха тъмни и безлюдни, а дъждът продължаваше да се сипе неумолимо. Килгър взе сензор за подслушвателни устройства от жилетката си и бързо сканира и тримата. Никой не им беше прикачил нещо при преминаването през терминала.

— Откъде знаеше, че вратата на терминала ще е отключена? — попита Синд.

— А, моме — засмя се Килгър. Мислех, че си по-умна. Кой, смяташ, я отключи? Кой окачи знака „Само за служители“? Няма ли да ми отдадеш заслуженото за моето изкуство?

Той не дочака отговора.

— Хайде да мърдаме. Направо към срещата с нашия приятел.

Те продължиха напред, като се придържаха близо до сградите. Минаха незабелязано в тази част на града повечето жители ходеха пеша сякаш отиваха на тайна среща или в скривалище, или пък просто се разхождаха.

Кварталът, който прекосяваха, беше изпълнен с високи рушащи се сгради, огромни както всичко друго на Джохи. Те бяха построени преди повече от сто И-години като богати жилища за администраторите, бяха снабдени с достатъчно удобства и лукс, за да предпазват от нещастието тези, които смазваха колелата в машината на Какана. Времето им обаче беше минало. Сградите бяха започнали да западат. Правителствените служители бяха открили по-чисти, по-безопасни, по-нови жилища. Бедните се бяха нанесли тук. Маклийновите лифтове бяха престанали да работят и се налагаше да се изкачват много, безкрайно много стъпала. Собствениците на сградите се страхуваха или бяха подкупни. И едно от проклятията на джохианците ги застигна — джохианците ги биваше като строители, но сякаш никога не ги осеняваше мисълта, че сградите, пътищата или статуите трябва и да се поддържат.

Сега прозорците бяха разбити или заковани. Горните етажи бяха най-често тъмни. Само тук-там просветваше лампа от някое свърталище на бездомници или крадци.

Фасадите на сградите трябваше да изглеждат каменни. Сега мазилката се лющеше, белеше се или лежеше разбита върху напукания паваж. Боклуци покриваха улиците и бяха струпани на купчини в алеите между сградите.

Пътят ги отведе близо до една от реките, които преминаваха през Рурик. Беше по-скоро движеща се маса от мръсотия, отколкото река, плитка и пълна с отпадъци и изоставени коли, хвърлени от някой от високите мостове.

Вероятно преди години бреговата ивица е била приятно място за разходки по време на ваканциите или в летните вечери. Не и сега обаче. Стен реши, че обстановката изобщо не му харесва — стига, разбира се, това да беше уговореното място за срещата с агента. Мостът например беше идеалното място за клопка. А под моста и до реката? Стен потрепери. Дори Алекс със своето чувство за превъзходство и увереност в уменията си, със закалените си от родния свят мускули и големия си опит, не би дръзнал да влезе в този среднощен кошмар.

Или поне Стен се надяваше да е така.

— Ето какво — обясни

Килгър. — Казах на този агент, че не съм глупак и ще доведа подкрепление. Това си ти, Синд. Не съм уточнявал къде ще бъдеш, тъй че ще се радвам, ако изчезнеш сред сенките и ме следваш, докато се разхождам. Трябва да се спусна по реката и там някъде той ще ме пресрещне. Не ми хареса планът, но човекът беше уклончив. Шефе, ако си съгласен, ти ще бъдеш невидимата муха, а аз ястието. Скрий се някъде в подножието на подпорната стена и ми осигури прикритие. Отпред, ако обичаш.

— Благодаря, Килгър. Искаш да преплувам мръсотията в реката и да се придвижа по-бързо от теб?

— Да. И по-тихо. Затова си адмирал, а аз беден агент.

Стен провери оръжието си. Беше заредено.

— Каква е вероятността да има неприятности? — попита Синд.

— Не е чак толкова голяма. В противен случай щях да накарам Стен да носи гаубица. Не повече от седемдесет процента. Стига приказки. Тръгвайте.

Ако някой наблюдаваше брега внимателно, сигурно щеше да забележи сянка. Сянка, която се движеше. Но можеше и да е игра на светлината от моста, светлина, едва видима през пронизващия дъжд. Сянката, която беше Стен, се плъзна край подпорната стена на речния „плаж“.

Само тиня. Кракът на Стен затъна в нещо, по-меко от кал, което може би и някога е било по-разумно. Носът му се сбръчи. Размекваш се, синко. Спомни си, някога при обучението в „Богомолка“ те караха да пълзиш половин километър през канализацията — и обявиха, че баните са недостъпни, когато отрядът се върна в базата. Истинска гнус, безотказно средство за повръщане, както се шегуваха в „Богомолка“.

Стен осъзна, че е малко схванат, малко позагубил практика, докато се промъкваше напред като пристанищен плъх, търсещ мърша. Зад себе си през съскането на дъжда чуваше умишлено тежката крачка на Алекс по паважа на крайбрежието.

Синд го следваше отблизо. Промъкваше се през разбитите сгради край реката, като прескачаше от сянка в сянка, на около петдесет метра от Алекс.

Килгър се разтрепери, но не от студения дъжд, който се сипеше. Колко пъти се беше промъквал за среща с някой местен агент? Хиляди, лорд Килгър, помисли си той. А някога да не си усещал студените тръпки да пропълзяват между лопатките на раменете ти в очакване животът да премине пред очите ти и снарядът да те застигне?

Пред него се издигаше малка сграда близо до счупена улична лампа. Постройката може да е била транспортна спирка или полицейска наблюдателница.

Движение. Пръстите на Алекс опипаха оръжието с рязана цев в жилетката му и откриха, че миниуилигънът в кобура на гърба му е по-незабележим. Той махна предпазителя внимателно, въпреки че никой не би могъл да чуе звука сред трещенето на разразилата се буря. Пръстът му легна на спусъка и той го задържа там, цевта бе скрита под наметалото. Без да го съзнава, Алекс стъпи по-стабилно, краката му леко се присвиваха в коленете, докато вървеше напред.

Сянката беше с размерите на човек. Помръдна още веднъж. Зад него падна мълния и пръстът на Килгър се сви около спусъка. После се отпусна. Сянката се превърна в мъж, носещ дълъг дъждобран с качулка. При проблясъка Килгър видя празните ръце на мъжа извън ръкавите на палтото.