Вихър
Шрифт:
— Смята, че богазите са най-глупави, затова най-вероятно ще ги остави за най-накрая — каза помощникът й. — Ние ще бъдем прочистени точно преди тях. Торките са хора, така че ако следва някаква логика, би трябвало те да са следващите.
— Като заговорихме за торки — вметна Ютанг, — виждам един разтревожен наш приятел там.
Тя произнесе „наш приятел“ с отвращение.
— Виж. Барон Мениндер. Бъбри с някакъв човек. Джохианец, ако се съди по облеклото му.
— Това е генерал Даул — отвърна помощникът й развълнувано.
Водачката на глутницата
— За какво би разговарял министърът на отбраната на Какана с Мениндер? Едва ли търси професионален съвет, въпреки че Мениндер е заемал същия пост някога. Но сега това е минало. Оттогава са се изредили четирима или петима министри. Каканът уволни или изби всичките. По дяволите, Мениндер е стара лисица — промълви едва чуто Ютанг. — Измъкнал се е точно навреме. Гледа си работата и държи главата си приведена.
Тя погледа двамата още малко и внимателно проучи генерал Даул. Джохианецът изглеждаше като идеалния генерал, беше над два и половина метра висок. Същевременно слаб и атлетичен, поне в сравнение с възпълния Мениндер. Сребърни кичури обхващаха главата му като стегнат шлем, в ярък контраст с плешивото теме на торка.
— На Даул явно му харесва това, което чува — отсъди водачката на глутницата накрая. — Мениндер говореше непрекъснато, откакто започнахме да наблюдаваме.
— Може би старият торк е моралистично настроен тези дни — предположи помощникът й. — Може би има план. Може би затова водят този разговор.
Екзекуцията на Стената на смъртта беше приключила. Имаше само пепел там, където осъдените бяха стояли преди малко. В западния край на площада суздалите успяха да съгледат Какана и телохранителите му, изчезващи в богато украсения дворец. В центъра войниците се строяваха и си тръгваха взвод по взвод.
Ютанг наблюдаваше двамата души, потънали в задълбочен разговор. Някаква идея се зароди в ума й.
— Мисля, че трябва да се присъединим — каза тя. — Едно от качествата на Мениндер е, че е дяволски добър в оцеляването. Хайде. Ако има път за измъкване от цялата тази каша, не искам суздалите да го пропуснат.
Двете същества си пробиха път през тълпата.
Бурята се стовари с цялата си мощ. Викове от болка и уплаха огласиха площада, докато градушката се сипеше от облаците и удряше безмилостно като шрапнели.
Високоговорителите обявиха разпускане и тълпата започна да се разотива от площада.
Мениндер и генерал Даул си тръгнаха заедно. Но преди да успеят да стигнат главната порта, двамата суздали ги застигнаха. Четиримата спряха за миг в убежището, предоставено от огромна статуя на Какана встрани от портата. Размениха няколко думи. Последваха одобрителни кимания. Малко по-късно четиримата продължиха забързано напред.
Заговорът
2.
— Аперитив, господине? — измърка глас в ухото на Стен.
Стен се върна към реалността, осъзна, че се беше перчил като паун от Земята пред огледалото с дъбова рамка на стената, и прикри изчервяването си.
Гласът принадлежеше на жена с черна коса, прелъстително облечена и с приканващо изражение, която държеше поднос с гравирани чаши. Те съдържаха черна, почти вряща течност.
— Черно кадифе — промълви тя. „Наистина си“, помисли си Стен. Но не каза нищо, само повдигна въпросително вежда.
— Комбинация от два земни алкохола — продължи жената. — Земно шампанско — „Тетинжер де Блан“, и рядко приготвяна силна бира от острова на Ейре. Нарича се „Гинес“.
Тя замълча и се усмихна — много лична усмивка.
— Трябва да се наслаждавате на престоя си тук, на Първичен свят, посланик Стен. Като член на обслужващия персонал на домакинството, за мен ще е разочароващо, ако си тръгнете… неудовлетворен.
Стен взе една чаша, отпи и благодари. Жената почака, не откри нищо повече, усмихна се още веднъж — далеч по-формална усмивка — и си тръгна.
Остаряваш, помисли си Стен. Някога би пофлиртувал и опитал и щеше да получиш или отказ, или съгласие за по-късно. После щеше да пресушиш шест чаши, за да не избухнеш по време на идиотската церемония. Но вече си възрастен. Не се напиваш, защото си мислиш, че парадите са глупост. Нито скачаш на първата красива жена, която ти се изпречи.
Освен това… тази усмихваща се камериерка беше определено от разузнаването — корпус „Меркурий“, — агент, чийто чин вероятно бе по-висок от този на флотски адмирал (неактивен, в запас) Стен.
И накрая, в момента не беше в настроение за флирт. Защо не? Докато част от мозъка му се чудеше, той отпи. Странна комбинация. Беше пил ферментирал и овкусен газиран гроздов сок и преди, макар че рядко беше попадал на такъв сух вкус. Другата течност — „Гинес“? — добавяше остър, солиден ефект към вкуса, подобен на удар с палка по главата. Преди да напусне Първичен свят, щеше да изпие още няколко от тези коктейли, зарече се той.
Стен отстъпи назад, докато раменете му не опряха в стената — старите навици на имперски убиец умираха трудно — и хвърли поглед из огромната зала.
Замъкът Аръндел се издигаше победоносно над руините от предишното му съществуване. Построен като грандиозна резиденция за Вечния император на имперския Първичен свят, той беше унищожен от тактически ядрен кораб като част от уникалния начин на таанците да започват война без предизвестие. По време на разгорелите се из цялата Империя битки Аръндел тънеше в символична разруха, а Вечният император се бе настанил в огромните подземия отдолу.
Когато Императорът беше убит, Аръндел беше оставен като мемориал от убийците му. Беше построен отново при завръщането на Императора — дори по-величествен и висок отпреди.