Вихър
Шрифт:
Екранът по-долу показваше бунтовнически джохиански войски, които минаваха интензивно обучение и тренировки. На друг се виждаше торкски лагер, пълен с оръжия и развълнувани разговори.
Имаше подобни сцени и на другите монитори: барикадите на суздалите и богазите се изграждаха наново и се подсилваха; милиция патрулираше из кварталните улици, в един от случаите умишлено подминавайки група юноши, които пълнеха стъклени буркани с откраднато запалително гориво.
Главният пазарен площад в Рурик беше пуст. Магазините бяха здраво залостени, част се
— А, виж, Стен — повика го Килгър. — Туй е момата, за която ти говорех.
Той прехвърли изображението на един от централните монитори. Стен видя някаква проститутка да излиза от алеята. Вградената в екрана карта показа, че тя е близо до джохиански военен комплекс. Вой на сирена, усилен от високоговорители, му подсказа точно колко близо.
Изгледът се промени и Стен забеляза няколко войници да се отправят към кльощавата жена. Проститутката спря и сложи ръце на хълбоците си, поклащайки прелестите си. Един от войниците й извика нещо. Проститутката нацупено кимна с глава, завъртя се на пети и изчезна в алеята.
Войниците се спогледаха и се засмяха. Двама се отделиха, за да я последват.
— Сега виж как тази мома работи — каза Алекс, като завъртя малък джойстик, който изпрати прилепа да се рее над алеята. Войниците бяха застигнали жената. Течеше пазарлък. Най-накрая, след като се споразумяха за цената, жената се опря на стената. Докато разкопчаваше дрехата си и подмяташе шеги към приятеля си, първият войник пристъпи напред.
Докато повдигаше проститутката, нещо внезапно се стрелна, толкова бързо, че Стен почти го пропусна.
Проститутката имаше яки приятели. Те пребиха войника. Докато жената приглаждаше оскъдното си облекло, войниците бяха освободени от оръжията, униформите и идентификационните си документи.
Стен видя проститутката и придружителите й да се отдалечават, за да заложат следващия капан.
— Колко успя да докопа?
— Двадесетина… Някъде там. Но само откакто броя. Много е бърза. Има още няколко момци, които просто пренасят плячката до бунтовниците.
— Обирджии за свободен Джохи, а? — подхвърли Стен. — Би било почти забавно, ако не мислех непрекъснато как капакът ще изхвръкне от тенджерата. Най-неприятното е, че не можем да направим кой знае какво, освен да изчакваме, да се надяваме на най доброто и да убеждаваме местните да бъдат търпеливи. И да чакаме д-р Искра да се появи.
— Когато се срещнахме за пръв път, млади Стен — подметна Килгър, — не беше толкова сладкодумен лъжец. Доволен съм от напредъка ти.
— Благодаря… предполагам, че си искрен — каза Стен. — Проблемът е, че сега трябва да съм наистина изобретателен — той потупа дипломатическата нота, която съставяше. — Когато Искра пристигне, ще има доста разгневени
— Ще се справиш, момко. Лъжците като нас се правят, не се раждат. Иначе скъпите ни майки щяха да ни убият, докато сме били дечурлига.
Стен изстена в знак на съгласие. Но какъв избор имаше? Беше наясно, че докато относителното спокойствие се запази на Джохи, и останалата част от купа ще остане „мирна“.
Радостният ентусиазъм, който беше приветствал пристигането му, беше траял колкото неочаквания проблясък на пролетното слънце — почти веднага времето се беше развалило. Раздразнението се покачваше с влажността. Черни облаци се кълбяха, родени от тази влажност. Настроенията прескачаха от еуфория до мрачно отчаяние. Което, както вече бе научил Стен, доста добре описваше природата на всички същества на Джохи.
Няколко часа преди здрачаване на втория ден цяло змийско котило от циклони се беше появило на хоризонта на Рурик. Торнадата вилняха наоколо, следвайки характерната липса на логика, присъща на неодушевените. Устремени към града. Изкарвайки ангелите на всички. После се отдръпнаха. През цялото време засмукваха дървета, горния слой на почвата и отдалечени сгради — което не помагаше за разсейването на страховете. Внезапно те ускориха въртенето си и изчезнаха.
Оттогава насам жителите на Рурик хвърляха нервни погледи към хоризонта. И един към друг.
После, веднага на следващия ден, зимата се беше завърнала със студен повей, сякаш пролетта, влагата и жегата никога не са съществували. Още едно от чудесата на Джохи.
Стен се върна обратно към лицемерното си съчинителстване: „… Докато Вечният император… с дълбоката си загриженост за всички същества от Алтайския куп…“
— Мама му стара! Виж туй!
Стен вдигна глава. Погледна към мястото, което Алекс му сочеше. Централният монитор предаваше пълен хаос. Стен се приближи, за да види по-добре.
Цяла група същества маршируваше пред някакви големи сгради; очевидно построени от покойния Какан, те бяха величествени като размери и еднообразни. На Стен му заприличаха на огромни кошери, свързани с издигнати в небесата пътеки и околовръстни пътища.
— Това е университетът „Пушкан“ — обясни една от сериозните млади техници. Стен се сети, че се казва Наоми.
Новината го накара да изохка.
— Студенти? О, не.
— О, да. Връхлитат ни хормонални неприятности, момко — каза Алекс. Той натисна нещо по контролния панел и внезапно десетина образа от университета се появиха на главния екран.
Виждаше се как униформената охрана на кампуса беше избутвана от млади същества и изхвърляна през главния вход. В друга част на кампуса Стен различи студенти, които разбиваха витрината на мензата. След секунда започнаха да се замерят с храна.
Преподавателите си търсеха прикритие, като не особено успешно отбягваха хвърлената храна и парчетата зидария. Навсякъде из кампуса бяха запалени огньове. Подклаждани, Стен беше уверен в това, с досиетата на студентите, които имаха нисък успех.