Тримата шишковци

Олеша Юрий Карлович

Доктор Гаспар набързо обясни на Тибул каква е работата. Той му разказа цялата история за куклата на наследника Тутти, как тя изчезнала и как сега щастливо се намерила тук във фургона.

Куклата зад преградката се вслушваше и нищо не разбираше.

„Той го нарича Тибул — чудеше се тя. — Че какъв Тибул е той? Той е ужасен негър. Тибул е красив, бял, а не черен…“

Тогава тя подаде едното си око

и погледна. Негърът извади от джоба на червените си гащета продълговат флакон, отпуши го — флаконът писна като врабче — и почна да излива от флакона някаква течност върху себе си. След секунда се извърши чудо: негърът стана бял, красив и не черен. Не оставаше съмнение. Това беше Тибул!

— Ура! — извика куклата и хвръкна иззад преградката право на врата на Тибул.

Клоунът, който нищо не виждаше и реши, че е станало нещо ужасно, падна от онова, на което седеше, и остана неподвижен. Тибул го повдигна за гащите.

Сега вече куклата без покана разцелува Тибул.

— Чудесно! — казваше тя, задъхана от възторг. — Как беше станал толкова черен? Аз не те познах.

— Суок! — рече Тибул строго.

Тя веднага скочи от неговите огромни гърди и застана пред него мирно, не по-лошо от хубаво оловно войниче.

— Какво? — запита тя като ученичка.

Тибул сложи ръка на чорлавата й глава. Тя го гледаше отдолу с щастливи сиви очи.

— Ти чу ли какво каза доктор Гаспар?

— Да. Той каза, че тримата шишковци му поръчали да излекува куклата на наследника Тутти. Той каза, че тази кукла, е избягала от неговия екипаж. Казва, че аз съм тази кукла.

— Той бърка — заяви Тибул. — Доктор Гаспар, тя не е кукла, смея да ви уверя. Тя, е моята малка приятелка, тя е момиче, танцувачката Суок, мой верен другар в цирковата работа.

— Вярно! — зарадва се куклата. — Та ние с тебе неведнъж сме ходили по въже.

Тя беше много доволна, че Тибул я нарече свой верен другар.

— Мили! — пошепна тя и потърка лице о ръката му.

— Как? — попита докторът. — Мигар тя е живо момиче? Суок, казвате?… Да! Да! Действително! Аз сега виждам ясно. Спомням си. Та нали съм виждал веднъж това момиче. Да… да… Та нали я спасих от слугите на старицата, които искаха да я набият с пръчки!

Тук докторът дори плесна с ръце.

— Ха-ха-ха! Е да, разбира се. Затова ми се струваше толкова познато личицето на куклата на наследника Тутти. Това е просто удивителна прилика или както казват в науката, феномен.

Всичко се разясни за общо удоволствие.

Развиделяваше се все повече и повече. В задния двор изкукурига петел.

И в тоя миг докторът отново се натъжи.

— Да, всичко това е прекрасно. Но това значи, че аз нямам куклата на наследника Тутти, това значи, че наистина съм я изгубил…

— Това значи, че вие сте

я намерили — рече Тибул, като притискаше момичето към себе си.

— Ка-а-ак?

— Така. Ти разбираш ли ме, Суок?

— Мисля — тихо отвърна Суок.

— Е? — попита Тибул.

— Разбира се — каза куклата и се усмихна.

Докторът нищо не разбра.

— Слушаше ли ме ти, когато ние с тебе играехме пред тълпата в неделно време? Ти стоеше на шареното мостче. Аз казвах: „Але!“ — и ти слизаше на въжето и вървеше към мене. Аз те очаквах на средата, много високо над навалицата. Издавах едното коляно, пак ти казвах: „Але!“ и ти, стъпила на коляното ми, се качваше на моето рамо… Страх ли те беше?

— Не. Ти ми казваше: „Але!“ — значи трябваше да бъда спокойна и да не се страхувам от нищо.

— На, ето — рече Тибул — сега аз също ти казвам: „Але!“ Ти ще бъдеш кукла.

— Аз ще бъда кукла.

— Тя ще бъде кукла ли? — запита доктор Гаспар. — Какво значи това?

Надявам се, читателю, че вие разбрахте! Вие не сте преживявали толкова вълнения и почуди колкото доктор Гаспар, затова сте спокоен и по-скоро съобразявате.

Помислете си: докторът и досега не беше се наспал както трябва. И без това трябва да се чудим на неговия железен организъм.

Преди да пропеят втори петли, всичко беше вече решено. Тибул разви подробния план за действие.

— Ти, Суок, си артистка. Мисля, че макар да си млада, ти съвсем не си лоша артистка. Когато пролетес в нашето театро представяхме пантомимата „Глупавият крал“, ти прекрасно изигра ролята на Златното кочанче. После в балета ти представяше картинка за преваждане и чудно изобрази превръщането на воденичаря в чайник. Ти танцуваш по-добре от всички и по-добре от всички, пееш, ти имаш хубаво въображение и главно — ти си смело и съобразително момиче.

Суок стоеше почервеняла от щастие. Тя дори се чувствуваше неловко от тези похвали.

— И тъй, ти ще трябва да играеш ролята на куклата на наследника Тутти.

Суок запляска с ръце и разцелува всички поред: Тибул, стария Август и доктор Гаспар.

— Почакай — продължаваше Тибул, — това не е всичко. Ти знаеш: оръжейният майстор Просперо седи в желязна клетка в Двореца на тримата шишковци. Ти трябва да освободиш оръжейния майстор Просперо.

— Да отворя клетката ли?

— Да. Аз знам една тайна, която ще даде възможност на Просперо да избяга от двореца.

— Тайна?

— Да. Там има подземен ход.

И Тибул разказа за продавача на детски балончета.

— Началото на този ход се намира нейде в една тенджера — навярно в дворцовата кухня. Ти ще намериш този ход.

— Добре.

Слънцето още не изгряваше, но птиците бяха се вече събудили. Зеленееше тревата на полянката, която се виждаше зад вратата на фургона.

При светлината загадъчният звяр в клетката се оказа обикновена лисица.

— Да не губим време! Предстои ни далечен път.