Суперкомандос
Шрифт:
Той ми кимна.
— Ти ли си Андерсън?
— Да. Това е Кристин Ортега.
Изненадах се колко банално прозвуча името. Без чувствителността на Райкър към нейните феромони не ми оставаше почти нищо, освен смътната преценка, че жената до мен е стройна, привлекателна и самоуверена, донякъде като Вирджиния Видаура.
Плюс малко спомени.
Зачудих се дали и тя изпитва същото.
— Ченге, а?
Тонът на бившия боец не преливаше от сърдечност, но и не долових сериозни враждебни нотки.
— В момента не е на служба —
— Да. — Той прехвърли детето на другата си ръка и посочи. — Онзи мехур със звездите. Чака ви.
В този момент Айрин Елиът излезе от въпросната къщичка. Рогатият пазач изсумтя и ни поведе нататък, като по пътя подир него се повлякоха още деца. Елиът ни гледаше с ръце в джобовете. Също като бившия боец беше облечена с гащеризон, чиято сивота подчертаваше пъстрите шарки на лентата около челото й.
— Посетителите ти — каза рогатият. — Наред ли е всичко?
Елиът кимна. Той постоя още малко, после сви рамене и се отдалечи, обкръжен от децата. Елиът го проследи с поглед, сетне се завъртя към нас.
— Влизайте.
Отвътре мехурът бе разделен на части с дъсчени стени и черги, закачени на тел. По стените висяха картини, повечето от които изглеждаха дело на местните дечурлига. Елиът ни въведе в меко осветена стая с възглавници по пода и вехт терминал на шарнир, залепен с епоксидна смола за стената. Изглеждаше попривикнала към носителя и движенията й бяха спокойни, уверени. Бях забелязал това още на борда на „Панамска роза“, но сега си личеше по-ясно. Тя се настани на една от възглавниците и ме изгледа въпросително.
— Ти ли си това, Андерсън?
Кимнах мълчаливо.
— Ще ми кажеш ли защо?
Седнах срещу нея.
— Зависи от теб, Айрин. С нас ли си или не?
— Гарантираш ли, че ще си получа тялото? — Тя полагаше отчаяни усилия да говори небрежно, но нямаше как да прикрие копнежа в гласа си. — Това ли е сделката?
Озърнах се към Ортега, която кимна.
— Така е. Ако приключим с успех, ще можем да го реквизираме с федерална заповед. Издъним ли се, най-вероятно ни чакат по два века на всеки.
— По федерална заповед ли работите, лейтенант?
Ортега се усмихна насила.
— Не съвсем. Но според хартата на ООН ще можем да приложим заповедта с обратна сила. Както казах, ако успеем.
— Федерална заповед с обратна сила. — Елиът ме погледна с вдигнати вежди. — За това бях чувала само в легендите. Сигурно става дума за нещо огромно.
— Така е — потвърдих аз.
Елиът присви очи.
— А ти вече не работиш за „Джаксол“, нали? Кой, по дяволите си всъщност, Андерсън?
— Добрата фея-кръстница, Елиът. Защото, ако лейтенантът не успее с реквизицията, аз лично ще откупя тялото. Това ти го гарантирам. Е, с нас ли си?
Айрин Елиът удържа привидното безразличие още миг, през който усетих как техническото ми уважение към нея придобива по-личен характер. После кимна.
— Разправяй.
Разправих
Отне ми около половин час. Ортега ту стоеше до нас, ту крачеше неспокойно из къщичката. Не можех да я упрекна. През последните десет дни бе нарушила на практика всички неписани закони на занаята си, а сега се замесваше в начинание, което при провал гарантираше богата гама от присъди над век за всички участници. Според мен без подкрепата на Баутиста и останалите колеги навярно нямаше да рискува — дори заради лютата си ненавист към Матовете. Дори заради Райкър.
Или може би само така си въобразявах.
Айрин Елиът седеше и слушаше в пълно мълчание, нарушено само от три технически въпроса, за които нямах отговор. Когато свърших, тя дълго не каза нищо. Ортега дойде зад мен и зачака.
— Ти си луд — каза накрая Елиът.
— Можеш ли да го направиш?
Тя отвори уста, после пак я затвори. Лицето й стана унесено и аз се досетих, че си припомня някакво предишно гмуркаческо приключение. След малко се сепна и кимна, сякаш опитваше сама да се убеди.
— Да — бавно изрече тя. — Може да се направи, но не в реално време. Това не е като да пренапиша охранителната програма на онези приятели от биткодрума, или дори като да се вмъкна в изкуствения интелект. В сравнение със сегашното, онзи удар е детска игра. За да го направя, дори само за да си помисля да го направя, ще ми трябва виртуален форум.
— Лесна работа. Нещо друго?
— Зависи от това какви системи против проникване използват на „Глава в облаците“. — За момент долових в гласа й отвращение и готовност да се разплаче. — Казваш, че е първокласен бардак.
— От най-висша класа — каза Ортега.
Елиът отново овладя чувствата си.
— Тогава ще трябва да проверя едно друго. Нужно е време.
— Колко? — заинтересува се Ортега.
— Е, мога да се справя за два дни. — На мястото на предишните чувства в гласа й изплува професионално високомерие. — Мога да пробвам бърза проверка, с риск да задействам всяка аларма в оная летяща кочина. Или пък да го направя както трябва, което ще отнеме два дни. Решавайте. Часовникът е у вас.
— Не бързай — предложих аз и хвърлих към Ортега предупредителен поглед. — А сега по въпроса за дискретния аудио и видеозапис. Знаеш ли кой може да ме оборудва?
— Да, имаме хора за тая работа. Но за телеметрични системи не смей и да мислиш. Опиташ ли да излъчваш оттам, спукана ти е работата. Без майтап. — Тя се завъртя към терминала и включи монитора. — Ще видя какво може да ти намери Рийз. С екранирана микроприставка имаш капацитет за около двеста часа качествен запис, а после ще го извадим на диск.
— Бива. Скъпо ли ще излезе?
Елиът се завъртя към нас и вдигна вежди.
— Питай Рийз. Вероятно ще трябва да купи частите, но може и да я уговориш да извърши операцията на кредит. Сигурно ще е доволна някой да й бъде задължен на нивото на ООН.