Суперкомандос
Шрифт:
„— Земята? — Лазерни изстрели отвън озаряват ухиленото му лице, нашарено с черни ивици. — Помийна яма, мой човек. Най-скапаното закостеняло общество, все едно се връщаш половин хилядолетие назад. Нищо не става там. Историческите събития са забранени.
— Глупости.
Острият вой на бомба-търсачка подчертава моето възражение. Споглеждаме се в сумрака на танковата кабина. Бомбардировката продължава, откакто се смрачи, автоматичните оръжия гонят всяка топла и движеща се цел. По някое време, когато
Поне ефектът от бетатанатина почва да отминава. Усещам как температурата ми се нормализира. Околният въздух вече не прилича на вряла супа, а дишането престава да бъде мъчително, както доскоро, когато пулсът ни бе спаднал едва ли не до нула.
Автоматичната бомба избухва нейде съвсем наблизо и краката на танка трополят по корпуса. Замислено се озъртаме към дозиметрите.
— Глупости, а? — Джими надниква през назъбената дупка в бронята на танка. — Хей, човече, ти не си тамошен. Аз съм и ти казвам, че ако ми предложат избор между склад или живот на Земята, сериозно ще се замисля. Ако случайно ти се отвори път натам, бягай в обратна посока.“
Примигах и прогоних видението. Над мен смъртоносният нож лъщеше в гравитационното поле като слънчев лъч в дървесна корона. Джими чезнеше, отлиташе покрай ножа нагоре към покрива.
„— Казвах ли ти да не ходиш там, приятел? Виж се сега. — Той плю и изчезна, оставяйки само ехото от гласа си. — Помийна яма. Трябва да се добера до следващата сцена.“
Ревът на тълпата се сля в ритмично скандиране.
Гневът прониза мъглата в главата ми като нажежена тел. Надигнах се на лакът и отправих поглед към Кадмин, който търпеливо чакаше от другата страна на ринга. Той ме видя и вдигна ръце, имитирайки моя жест отпреди малко. Над трибуните избухна див смях.
„Да се добера до следващата сцена.“
Залитайки, аз се изправих на крака.
„Ако не помагаш в къщната работа, някоя нощ Кърпалан ще дойде за теб.“
Гласът бликна в главата ми — глас, който не бях чувал почти цял век и половина обективно време. Гласът на човека, с когото не исках да цапам паметта си, откакто станах самостоятелен. Баща ми и неговите прекрасни приказки за лека нощ. Как ще пропусне да дойде точно сега, когато съм най-зле.
„Кърпалан ще дойде за теб.“
„Е, нещо си се объркал, тате. Кърпалан стои отсреща и чака. Няма да дойде за мен, ще трябва аз да отида за него. Но все пак благодаря, тате. Благодаря за всичко.“
Изцедих последните остатъци от сила на клетъчно ниво в тялото на Райкър и бавно тръгнах напред.
Високо над ринга изтрещя разбито стъкло. Парчетата се поспаха като дъжд между Кадмин и мен.
Видях очите му, вдигнати към мостчето горе, после сякаш избухнаха целите му гърди. Главата и ръцете отхвръкнаха назад, като че нещо го бе изхвърлило от равновесие. Из залата прокънтя гърмеж.
Аз се завъртях, погледнах нагоре и видях зад разбитото стъкло на мостчето Треп, все още прилепила око към цевта на осколочната карабина. По дулото танцуваха пламъчета — беше превключила на автоматична стрелба. Объркан, аз продължавах да се въртя, търсех целите, но на тепиха нямаше нищо друго, освен останките на Кадмин. Касапина не се виждаше никакъв, а в промеждутъците между експлозиите чувах как ревът на тълпата изведнъж се превръща в панически писъци. Всички бяха скочили на крака и се опитваха да избягат. Чак сега осъзнах. Треп стреляше в публиката.
Долу на пода на залата избухна изстрел от енергийно оръжие и някой изпищя. Тромаво и бавно се обърнах към звука. Касапина гореше.
Застанал разкрачен на вратата зад него, Родриго Баутиста стреляше с широк лъч от дългоцевен бластер. Касапина гореше от кръста нагоре, удряше се с ръце, но и те бяха обгърнати в пламъци. Пищеше по-скоро от ярост, отколкото от болка. Край краката му лежеше мъртва Пернила Грип с прогорена дупка в гърдите. Пред очите ми Касапина се прегъна над нея като фигура от разтопен восък, писъците му се превърнаха в стонове, после в нелепо електронно бълбукане и накрая стихнаха.
— Ковач?
Осколочната карабина на Треп бе замлъкнала и сред виковете и стоновете на ранените гласът на Баутиста прозвуча неестествено гръмко. Той заобиколи горящия синт и се изкатери на ринга. По лицето му имаше кръв.
— Добре ли си, Ковач?
Аз се изкисках безсилно, после изведнъж притиснах длан към ребрата си, прорязани от остра болка.
— В страхотна форма съм. Как е Ортега?
— Нищо й няма. Упоихме я с летинол заради шока. Извинявай, че закъсняхме. — Той кимна към Треп. — На твоята приятелка й трябваше известно време, за да се добере до мен в управлението. Не искаше да минава по официалните канали. Каза, че нямало да изглежда добре в отчетите. И май имаше право — гледай каква каша забъркахме.
Огледах се. Определено имаше доста органични увреждания.
— Да. Ще имаш ли неприятности?
Баутиста се разсмя дрезгаво.
— Майтапиш ли се? Нахлуване без съдебна заповед. Органични увреждания на невъоръжени заподозрени. Ти как мислиш?
— Съжалявам. — Понечих да сляза от ринга. — Може пък да измислим нещо.
— Хей! — Баутиста ме хвана за ръката. — Те налетяха на ченге от Бей Сити. По нашия край не е прието. Някой трябваше да го каже на Кадмин, преди да допусне такава грешка.
Не бях сигурен дали има предвид Ортега или мен в носителя на Райкър, затова премълчах. Предпазливо вирнах глава и погледнах Треп. Тя презареждаше осколочната карабина.
— Цяла нощ ли ще стоиш там горе?
— Идвам веднага.
Тя зареди последния патрон, после направи изящно салто над парапета и полетя надолу. Само след метър падане гравитационната раница на гърба й се разпери и тя увисна над главите ни с пушка през рамо. С дългото си черно палто приличаше на низвергнат ангел.