Сърцето на Луцифер
Шрифт:
— Какво, по дяволите, става? — Д’Агоста започна да натиска бутона за смяна на честотите. Почти половината канали звучаха така и в разговорите не ставаше дума за тях. В града изглежда ставаше нещо голямо. Той се заслуша, опитвайки се да разбере какво е то и изведнъж забеляза, че Пендъргаст също внезапно е застанал нащрек.
По настоящата честота разговаряха за някакъв обир в Природонаучния музей. Изглежда диамантена зала „Морган“ е била ударена.
— Премести на канала за команди и контрол — каза Пендъргаст.
Д’Агоста
— … Рокър каза да изпотите техниците — казваше един глас. — Това е работа на човек отвътре. Ясно е като бял ден.
Д’Агоста слушаше невярващо. Рокър в четири сутринта? Трябва да беше нещо катастрофално.
— Всичко ли са взели? Включително „Сърцето на Луцифер“?
— Аха. И проверете кой е знаел кодовете на охранителната система, направете списък. Бързо! И на музейната охрана.
— Разбрано. Кой е застрахователят?
— „Уърлд“.
— Мили боже, ще се изприщят като научат за това…
Когато погледна към Пендъргаст, Д’Агоста бе шокиран от съсредоточеното изражение на лицето му. Странно как в един такъв момент на дълбока криза можеше да остане толкова погълнат от нещо, което нямаше връзка с проблема им.
— Президентът на музея е на път. Освен това са измъкнали кмета от леглото му, а знаете, че той е готов да разпне всеки, който го обезпокои по маловажни причини…
— Някой е ограбил диамантената зала — възкликна Д’Агоста. — Предполагам, че това временно ни е поставило на втори план.
Пендъргаст не каза нищо. Д’Агоста се стресна от погледа му.
— Хей, Пендъргаст, добре ли си?
Агентът обърна сребристите си очи към него.
— Не — прошепна той.
— Не разбирам. Това какво общо има? Някакъв обир на диаманти…
— Всичко общо. — Той погледна навън към зимния мрак. — Всички тези брутални убийства, всичките подигравателни бележки и писма… са били само хвърляне на пясък в очите. Жестока, студенокръвна, садистична подигравка.
Той внезапно даде газ и се понесе обратно към квартала, през който току що бяха минали.
— Къде отиваме?
Вместо да отвърне, Пендъргаст наби спирачки пред някаква сграда. Посочи един пикал, паркиран на алеята. „ПРОДАВА СЕ“ — бе написано на предното му стъкло.
— Имаме нужда от нова кола — заяви той. — Приготви се да преместиш радиостанцията и лаптопа в тази.
— Ще купуваме кола в четири сутринта?
— За крадените съобщават твърде бързо. А ние имаме нужда от повече време.
Пендъргаст излезе от колата и тръгна по късата циментова пътека. Натисна входния звънец кратко, после още веднъж. След минута лампите на втория етаж светнаха. Един прозорец се отвори със скърцане и се чу глас:
— Какво искате?
— Пикала. Важи ли още офертата?
— По дяволите, приятелче, знаеш ли че е четири сутринта?
— Една солидна сума в брой ще помогне ли да се измъкнеш от леглото?
Прозорецът
— Струва три хиляди. И работи добре. Освен това е зареден с гориво.
Пендъргаст бръкна в джоба си и извади пачка банкноти, от които отброи три хилядарки.
— Какво става? — попита мъжът с леко съмнение в гласа Пендъргаст измъкна значката си.
— Аз съм от ФБР. — Той кимна отсечено към Д’Агоста: — А той е от НПУ.
Като балансираше с лаптопа и радиостанцията под мишница, Д’Агоста прибра полицейската си значка.
— Работим по секретен случай, свързан с наркотици. Бъдете така добър и запазете тази информация за себе си, става ли?
— Разбира се.
— Ключовете?
Мъжът изчезна и се върна след малко с един плик.
— Всичко е тук.
Пендъргаст го пое.
— Един служител от полицията ще се погрижи за предишната ни кола. Но не казвайте нищо за пикала, както и за нас на никого, включително и на полицаите. Предполагам знаете какво е да се работи под прикритие?
Човекът закима енергично.
— Разбира се, разбира се. По дяволите, единствените книги, които чета са кримките.
Агентът поблагодари и се отдалечи. Пет минути по-късно се носеха по шосето.
— С това ще спечелим няколко часа — каза Пендъргаст, докато се насочваше по посока на магистрала „Монтаук“.
55
Диоген Пендъргаст караше бавно, без да бърза през зимния град по магистрала „Олд Стоун“: Барнс Хоул, Ийстсайд, Спрингс. Отпред светофарът светна червено и той намали и спря на пресечката.
Обърна едрата си глава наляво, после надясно. От едната страна се простираше зимно картофено поле, замръзнало и покрито със сняг. В края му се издигаха голи дървета с бели клони. Светът беше в черно и бяло, без дълбочина: беше плосък, като оживял кошмар от страниците на Едуин А. Абът. (Англ. теолог (1808–1882), автор на математическата сатира „Страната на равнините: един роман с много измерения“. Б. пр.)
Светофарът светна зелено и Диоген бавно натисна педала за газта. Колата се мушна напред и зави надясно по Спрингс Роуд, когато той завъртя волана, като го остави да се плъзне през ръцете му, докато колата изправяше. Натисна още по-силно педала на газта и го отпусна чак когато приближи ограничението на скоростта. Отдясно продължаваха да се нижат картофени ниви, отвъд които се виждаха няколко реда сиви къщи, а зад тях бяха блатата Акабонак.
Всичко бе сиво, безкрайно сиво.
Диоген се протегна към таблото и увеличи потока топъл въздух в купето. Не чувстваше нито триумф, нито отмъстителност, само някаква странна празнота: тази, която идва с постигането на нещо голямо, с довеждането на дълго планирана работа до успешен край.