Сърцето на Луцифер
Шрифт:
— Радвам се да те видя, Корнелия — отвърна предпазливо Д’Агоста.
— А коя е тази прелестна млада дама с теб?
— Това е Лора, моята… моята съпруга.
Хейуърд му хвърли многозначителен поглед.
— Колко очарователно! Все се питах кога най-сетне ще се ожениш. Крайно време беше родът Пендъргаст да бъде подсилен с нова кръв. Мога ли да ви предложа нещо освежаващо? Чай, може би? Или, още по-добре, твоят любим ментов джулеп?
Тя изгледа санитарите, които бяха заели възможно най-отдалечената позиция от нея. Те не помръднаха.
— Всичко е наред, благодаря — каза Д’Агоста.
— Толкова по-добре.
Д’Агоста кимна съчувствено и му се стори, че се намира в някаква странна, призрачна действителност. Ето, тази елегантна възрастна дама беседваше приятелски с брата, когото самата тя бе отровила преди почти четиридесет години. Той се питаше как точно да подхване разговора и да го тласне в нужната посока. Остром бе казал, че визитата трябва да е кратка. Най-добре да говори направо.
— Как, ъ-ъ-ъ… как е семейството? — попита той.
— Никога няма да простя на съпруга си, че ни доведе тук, в този ветровит хамбар. Не само е мрачно и отегчително, но липсата на всякаква култура е направо шокираща. Скъпите ми деца са единствената ми утеха.
Д’Агоста усети, че го побиват тръпки от любвеобилната усмивка, която съпътстваше това изказване. Запита се дали ги беше гледала как умират.
— Разбира се, няма подходящи за компания съседи. По тази причина дните ми принадлежат изцяло. Опитвам се да се разхождам, защото е добре за здравето ми, но въздухът е толкова влажен, че най-често бързо ме връща вътре. Станала съм бледа като призрак. Ето виж. — И тя надигна тънката си, изкривена ръка от възглавничката, за да му я покаже.
Д’Агоста автоматично пристъпи напред. Остром се намръщи и му кимна да се отдръпне.
— А как са останалите от семейството? — попита Д’Агоста — Отдавна не съм получавал вести от… от племенниците ни.
— Алойзиъс идва да ме види отвреме-навреме. Когато се нуждае от съвет. — Тя се усмихна отново и очите й проблеснаха. — Той е такова добро момче. Внимателен към по-възрастните си роднини. Не като другия.
— Диоген — каза Д’Агоста. Пра-леля Корнелия кимна.
— Диоген. — Тя потръпна. — От деня, в който се роди, беше различен. После се разболя… А тези негови очи… — Тя направи пауза. — Ти знаеш какво казваха за него.
— Кажи ми.
— Мили боже, Амбъргрис! Нима си забравил?
За един кратък и напрегнат миг на Д’Агоста му се стори, че сянка на скептицизъм прекосява лицето й. Но скоро тя изчезна и чертите й се вглъбиха.
— Кръвта в жилите на рода Пендъргаст е покварена от векове. Но, слава богу, това е подминало мен и теб, Амбъргрис.
На лицето й се изписа подходящо благочестиво изражение.
— Малкият Диоген беше докоснат от развалата от самото начало. Лошо семе, наистина. След внезапното му заболяване тъмната страна на рода достигна у него пълния си разцвет.
Д’Агоста остана мълчалив, не смееше да каже нищо. След миг пра-леля Корнелия се размърда и продължи:
— Беше мизантроп още от начало. И двете момчета бяха самотници, естествено — нали са Пендъргаст, — но при Диоген бе различно. Помня, че малкият Алойзиъс имаше един близък приятел на
— Болест?
— Много внезапна — казаха, че било скарлатина. Тъкмо тогава окото му си смени цвета — стана млечно-синьо. Той е сляп с това око, знаеш. — Тя потръпна. — Що се отнася до Алойзиъс, при него беше точно наопаки. Все тормозеха бедното момче. Знаеш, че ние, Пендъргаст, често сме обект на презрение от страна на простолюдието. Мисля, че Алойзиъс беше на десет, когато започна да посещава онзи стар тибетец на улица „Бърбън“ — винаги е имал много необичайни познати. Мъжът му преподаваше всякакви тибетски глупости, сещаш се — непроизносими думи като „чанг“ и „чунг“, нещо такова. Научи Алойзиъс на онова странно бойно изкуство, което ти гарантира, че никога повече няма да те закачат.
— Но побойниците никога не докосваха Диоген.
— Децата имат шесто чувство, що се отнася до тези неща. А като си помисля, че Диоген беше по-малък и по-дребен от Алойзиъс!
— Какви бяха отношенията между двамата братя?
— Амбъргрис, да не би да си започнал да забравяш на стари години, скъпи? Знаеш, че Диоген мразеше по-големия си брат. Диоген не даваше пет пари за никого, освен за майка си, разбира се. Но изглежда Алойзиъс беше в друга категория. Особено след болестта.
Тя замълча и за момент безумните й очи се замъглиха, сякаш се взираше далеч в миналото.
— Сигурно си спомняш мишката, домашният любимец на Алойзиъс.
— О, да. Разбира се.
— Инцитатус я наричаше, по името на любимия кон на император Калигула. По това време четеше Светоний. Обичаше да се разхожда наоколо с малкото животинче на рамо, припявайки: „Нека всички приветстват красивата мишка на Цезар, Инцитатус!“ Знаеш колко се боя от мишки, но това малко бяло създание беше толкова мило и кротичко, че установих, че мога да го понасям. Алойзиъс бе така търпелив с него, толкова го обичаше. На какви номера го учеше само! Инцитатус можеше да върви изправен на задните си лапички. Изпълняваше дузина различни команди. Можеше да ти донесе топче за пинг-понг и да балансира с него на носа си като тюлен. Помниш ли, че ти толкова му се смееше, че направо се боях, че може да ти стане нещо.
— Спомням си.
Пра-леля Корнелия замълча. Дори безстрастните пазачи бяха наострили слух.
— И тогава една сутрин малкият Алойзиъс се събуди и откри дървен кръст, прикрепен за крака на леглото му. Малък кръст, не по-висок от петнайсетина сантиметра. Прекрасно изработен. Инцитатус бе разпънат на него.
Д’Агоста чу как Лора Хейъурд вдишва рязко.
— Нямаше нужда да питаме. Всички знаеха кой го е извършил. Това промени Алойзиъс. Той никога повече не си взе домашен любимец след Инцитатус. Колкото до Диоген, това бе само началото на неговите… хм… експерименти с животни. Котки, кучета, дори домашни птици и добитък започнаха да изчезват. Спомням си един особено неприятен инцидент с козата на съседа…