Сраснати
Шрифт:
Далече напред тя заопипва с поглед притихналата гора. Да не би там да се спотайва нещо – нещо, готово да нападне? Представя си Специалните сили, залегнали в снега. Дали изобщо се нуждаят от сън? Дали не са студенокръвни, с кожа, покрита с тънка ледена коричка? Навън е тихо, но някак зловещо, усеща се стаената енергия. Снегът заваля преди три дни – отначало като фин прашец, но после се усили – сега моравата е замръзнала, тъмна и лъскава като стъкло, дебела близо десет сантиметра, а снегът още прехвърча.
Усеща, че някой я хваща за лакътя. Тя се обръща. Оказва се Брадуел – с двоен белег, открояващ се на бузата му, тъмни
Ала отношенията им вече не са същите..
– Виках те, не чу ли? – попита той.
Гласът му звучи, сякаш е под вода. Веднъж пред лумналата в пламъци фермерска къща Преша го бе накарала да обещае, че ще намери дом за двамата, но само защото не вярваше, че имат бъдеще.
– Какво има?
– Добре ли си? Изглеждаш замаяна.
– Тъкмо давах протезата на едно момче и чух изстрел. Но се оказа фалшива тревога. – За нищо на света не би признала за червените петна пред очите си, не би признала и страха си, че се влюбва в него. Ако знае нещо със сигурност, то е, че всички, които е обичала, са мъртви. Тогава как да си позволи да обича Брадуел? Докато го гледа, думите отекват в главата `u: „Не се влюбвай в него. Не се влюбвай в него“."
– Цяла нощ ли си будна? – попита той.
– Да. – Забелязва, че косата му стърчи в пълен безпорядък. И двамата имат навика да изчезват в продължение на дни. Брадуел е напълно обсебен от шестте черни кутии, които изпълзяха от овъглените останки на фермерската къща и прекарва дни наред, затворен в старата морга в мазето на щаб-квартирата, където живее напоследък. А Преша е погълната работата си с протезите. Брадуел все още е твърдо решен да проумее миналото, докато тя е посветена на идеята да помага на хората тук и сега. – И ти ли си буден цяла нощ?
– Ами, да. Предполагам. Сутрин ли е вече.
– Почти.
–Значи, отговорът е да. Направих пробив с черните кутии. Една от тях ме ухапа.
– Ухапа ли те? – Фридъл потрепва неспокойно в ръцете `u.
Брадуел `u показва малката дупчица на палеца си и казва:
– Нищо особено. По-скоро предупреждение. Но вече ме харесва, така мисля. Върви по петите им из моргата като кученце. – Преша продължава нататък край афишите на Ел Капитан за набор на нови попълнения, а Брадуел поема подире `u. – Разглобих ги до една, после отново ги сглобих. Доколкото разбирам, съдържат информация за миналото, само че не са настроени да предават. Отхвърлих предположението, че са шпиони на Купола. Дори да са били, вече са изгубили тези функции. – Брадуел говори разпалено, ала Преша не проявява интерес към черните кутии. До гуша `u е дошло от опитите му да докаже теориите на родителите си за конспирациите на Купола, неговата собствена версия за истината, така наречената „История на сенките“. – А тази кутия – не мога да го обясня – е различна. Сякаш ме познава.
– Какво направи, за да те ухапе?
– Говорех.
– За какво?
– Едва ли искаш да знаеш.
Тя спира и го поглежда. Той пъха ръце в джобовете. Птиците на гърба му започват да пърхат с криле.
– Разбира се, че искам да знам. Нали така си отключил кутията? Изглежда, е важно.
Той поема дълбоко дъх, задържайки го за миг.
– Добре тогава – казва той, – бръщолевех нещо за теб.
Двамата с Брадуел никога не бяха говорили за случилото се във фермерската къща. Но тя помнеше начина, по който я държеше в обятията си, и вкуса на устните му. Ала такава любов не би могла да оцелее. Любовта е лукс. Той я поглежда с наведена глава, впил очи в нейните. По тялото `u полазват горещи тръпки. „Не се влюбвай в него.“ Непосилно `u е дори да го гледа.
– О! – възкликва тя. – Разбирам.
– Не, нищо не разбираш. Ела с мен. – Повежда я по един коридор, описващ завой накрая. И там, току до вратата, търпеливо стои една черна кутия. Голяма е колкото кученце – като онези, които дядо `u наричаше териери, дето убивали плъхове.
– Казах му да чака тук и той ме послуша – обяснява Брадуел. – Казва се Фигнан.
Фридъл подава главичка от шепата `u.
– Знае ли да сяда и да подава лапа? – пита Преша.
– Мисля, че знае доста повече.
Партридж
Бръмбар
Избата мирише на застояла дъждовна вода и плесен. Стените и мръсният под са осеяни с яркочервените спори на мухъла. Покрай стените са наредени буркани със странни зеленчуци, мариновани с оцет. Въоръжена до зъби, Майка Хестра върви начело. Всяка нейна стъпка му напомня, че е затворен под земята. Понякога му се струва, че стъпките `u отекват като удари на сърце, а той е затворен в гърдите на огромен звяр.
Не е виждал Лайда от шест дни. Изгубил е представа за времето, Партридж седи сам, привден над безкрайните карти на Купола, които не спира да чертае, и отмерва дневната светлина по един процеп във вратата на избата, прекъсвайки работа от време на време, за да изгълта оскъдната храна, която майките му носят – белезникави бульони, лепкави буци от бели корени и в редки случаи парченце месо, което може да се изяде на една хапка.
Напомня си, че над земята е също толкова зле – там са жалките останки на предградията, много от които са напълно заличени. Но, господи, чувства се сякаш е в капан, а по-лошо от това е само скуката. Майките му дадоха една стара лампа, за да има достатъчно светлина, докато работи, а също и огромни листове хартия, моливи и парче шперплат, което бе поставил на пода и използваше като писалище. Чертае карта след карта, като се опитва да си припомни всички детайли от скиците, които бе запаметил, за да се измъкне от Купола, и да приключи работата си възможно най-бързо. Ала след всички тези часове, минути и стъпки, отекващи над главата му... скуката става непоносима.
Истината е, че е принуден да разчита на закрилата на майките, поне докато не измисли някакъв план. Част от него иска да изчака, докато баща му умре. Състоянието му се влошава с всеки изминал ден. Продължилото десетилетия наред мозъчно стимулиране е довело до паралитично трептене и линеене на кожата. Майката на Партридж бе казала, че това са симптомите на ускорена клетъчна дегенерация. Скоро баща му ще си отиде и това ще бъде идеалният момент да се завърне. Куполът най-вероятно ще го приеме като законен наследник. Все пак баща му управлява като монарх.