Сраснати
Шрифт:
Прекосявайки преддверието, тя стига до облепена с афиши стена. Ала вместо черния нокът, всявал някога ужас сред оцелелите, пред очите `u изниква плакат на Ел Капитан – стиснал строго устни. Оглежда афишите, от които той отвръща на погледа `u, а брат му Хелмут е като гърбица на тила му. Отгоре са изписани думите: „ТИ СИ СПОСОБЕН И СИЛЕН. ПРИСЪЕДИНИ СЕ КЪМ НАС. ДА БЪДЕМ СПЛОТЕНИ – ТОВА Е НАШЕТО СПАСЕНИЕ.“ Ел Капитан измисли този лозунг и се гордееше с него. Отдолу надписът с дребен шрифт обявяваше край на лова на хора – дело на войниците на ОСР, натоварени със задачата да избиват най-слабите и да откарват мъртвите във вражеските територии – и задължителната мобилизация
Ала това е минало. Плакатите дадоха резултат. Новобранците са повече откогато и да било. Прииждат от центъра на града, окъсани и гладни, обгорели и обезобразени. Понякога идват цели семейства. А Ел Капитан спомена на Преша, че ще се наложи да опрати мнозина от тях. „Не сме социални грижи. Опитвам се да събера армия." Но досега бе успявала да го убеди да остави новодошлите.
– Перло! – прошепва тя, поемайки покрай стената, и плъзга ръка по неравните краища на афишите. Къде ли е той? Завесите се издуват от вятъра. Вътре нахлува сняг, сякаш огромното помещение си поема дълбоко дъх.
За да се предпази от вятъра, едно семейство бе закрепило одеялото си на висока тояга, оформяйки по този начин малка палатка. Като дете тя също си правеше палатки в задната част на изгорялата бръснарница, като разпъваше чаршаф на един стол и на бастуна на дядо си. С Фандра, най-добрата `u приятелка, си представяха, че това е домът им. Дядо `u наричаше палатката им „кучешка колибка“ и тогава двете почваха да джафкат като палета. А той се смееше така силно, че вентилаторът на гърлото му се завърташе шеметно. Пронизва я остра болка – заради загубата на дядо си и на Фандра и заради детството си, което също е мъртво.
Навън, около щаб-квартирата на ОСР, вардят стражари на разстояние от петдесет стъпки, тъй като Специалните сили, изпратени от Купола, стават все повече. Преди няколко седмици бяха забелязани да препускат сред горите. Бяха огромни, с тела, напомпани с животински мускули, и носеха дрехи от синтетична камуфлажна материя. Те са ловки, почти безшумни, невъобразимо бързи и силни и добре въоръжени; оръжията са вградени в телата им. Профучават през руините, тичат между дърветата, носят се по тихите улички – безшумни и неуловими, кръстосват неумолимо града надлъж и шир. Защото търсят Партридж – полубрата на Преша. В момента е под закрилата на майките заедно с Лайда – която също е Чиста и е изпратена като примамка извън Купола – и с Илиа, омъжена за подлия шеф на ОСР, когото тя уби със собствените си ръце. Получават оскъдна информация от докладите на войниците в ОСР, които ужасно се страхуват от майките. В един от докладите пишеше, че майките учат Лайда да се бие. Тя е най-обикновено момиче от Купола, напълно неподготвено за потъналата в пепел пустош навън, и още по-малко за живота с майките, които могат да бъдат любещи и предани, но и безмилостни. Как ли се справя? Според друг доклад Илиа не се справяше. След всички тези години в стерилната среда на фермерската къща сега дробовете `u агонизираха под наплива на стелещата се пепел.
Всички, които бяха там в смъртния час на майката на Преша, трябва да бъдат внимателни. Те знаят истината за Уилъкс и за Купола и вероятно притежават нещо, към което Уилъкс продължава да се домогва – мускалите. След смъртта на майка `u Брадуел и Ел Капитан ги изнесоха от бункера, почти всичките. Сега мускалите са у Партридж и тя се надяваше, че брат `u ги пази на сигурно
Колко ли дълго майките можеха да крият Партридж? Достатъчно, за да дочакат смъртта на баща му? Това бе голямата им надежда – че Елъри Уилъкс скоро ще умре и Патридж ще превземе Купола отвътре. Понякога на Преша `u се струва, че всички са замръзнали в очакване с ясното съзнание, че нещо ужасно трябва да се случи, преди бъдещето да придобие по-ясни очертания.
Фридъл потрепва с крилца в джоба на пуловера `u. Тя мушва ръка и прокарва пръст по механичното гръбче на цикадата.
– Шшт – прошепва му. – Всичко е наред. – Не искаше да го оставя сам в малката спалня. А може би не искаше тя да остава сама.
– Перло! – извисява отново глас. – Перло!
И тогава момчето най-сетне се обажда:
– Ето ме! Тук съм! – То се спуска към нея, провирайки се между оцелелите. – Готова ли е?
Преша се отпуска на колене.
– Да видим дали е по мярка. – Тя наглася кожените ремъци на ръката му и пристяга протезата с помощта на електрическите жички. Момчето едва-едва движи осакатената си ръка. Преша го подканва да опита със съвсем лек натиск.
Перло изпълнява заръката `u. Клещите се разтварят и после пак се затварят.
– Работи. – Той продължава да ги отваря и затваря.
– Не е идеална – казва Преша, – но е по-добре от нищо.
– Благодаря ти! – казва той толкова високо, че от пода долита ядосано шъткане. – Сигурно можеш да измайсториш и нещо за себе си – прошепва той и поглежда куклената глава. – Исках да кажа, че може би има начин да...
Тя вдига ръка и куклата примигва с очи – едното по-бавно, тъй като е пълно със сажди.
– При мен няма какво да се стори – отвръща тя. – Но и така се справям.
Майката на момчето го виква шепнешком. То се обръща, вдига тържествуващо ръка и се спуска към нея да `u покаже протезата.
В този миг отеква далечен изстрел, последван от пулсиращо ехо. Преша се свива инстинктивно на пода и мушва ръка в джоба си, за да предпази Фридъл. Изважда цикадата и я притиска към гърдите си. Майката на Перло дръпва детето към себе си. Преша си дава сметка, че най-вероятно някой войник от ОСР е стрелял по раздвижилите се сенки. Случайните изстрели не са нещо необичайно. Но въпреки това сърцето `u се свива. Перло, майка му и този изстрел връщат спомена за тежестта на пушката в ръцете `u, за това как вдига оръжието, прицелва се и стреля. Дори сега ушите `u звънтят и вижда кървавата мъгла, която изпълва полезрението `u. Пред очите `u лумват червени петна, подобно на цветята сред руините. Беше натиснала спусъка, ала вече не помни дали това бе правилното решение. Този въпрос не `u дава мира. Майка `u е мъртва. Мъртва. И Преша бе натиснала спусъка.
Тя поема с бързи крачки край облепените с плакати стени на преддверието. Държи нежно Фридъл в ръцете си. Стига до един прозорец и поглежда предпазливо навън.
Вятър. Сняг. Облаците се носят бързо по небето като прашинки пепел, вижда се ярка звезда – нещо необичайно – а отдолу очертанията на гората, приведените и изгърбени силуети на хилави дървета. Успява да различи униформите на войниците и тук-там проблясъка на оръжия, чийто дъх трепти като тънък воал в студа и се извива нагоре по хълма. Вижда лицето на майка си, която лежи на голата земя, но образът `u изчезва. Нея я няма.