Сестра

Лъптън Розамънд

После сипа в устата ми вода от една минерална бутилка и ми нареди да преглътна.

* * *

Вече е тъмно, наоколо е черно. Мисля си за всички нощни създания, които излизат навън сега, когато човеците са се прибрали у дома. Сещам се за онази книжка с приказки, която имахме с теб и в която се разказваше как плюшените мечета излизат да играят в парка през нощта.

Ето го мечето от номер три, пуска се по пързалката.

— Биатрис?

Господин Райт ми помага, подканя ме и ме убеждава да се съвзема, за да успея да завърша показанията си. Ръката му продължава да държи моята, но вече едва виждам лицето му.

— Някак си успях да избутам хапчетата между зъбите

и вътрешната страна на бузите си. Струва ми се, че водата изми надолу само една, може би две таблетки. Но знаех, че няма да мине много време и те ще се разтворят в слюнката ми. Исках да ги изплюя, но фенерчето му продължаваше да осветява лицето ми.

— И после?

— Уилям извади едно писмо от вътрешния джоб на сакото си. Беше от Тес до мен. Онова, което беше писала на пейката в парка, непосредствено преди да умре.

Млъквам, сълзите ми капят по тревата, а сигурно и върху господин Райт, трудно ми е да определя в тъмното.

— Той отмести лъча на фенерчето върху писмото й, за да ми го прочете. Светлината вече не падаше върху мен. Разполагах с кратка възможност. Отпуснах глава към коленете си и изплюх сънотворните таблетки в скута си. Паднаха в гънките на палтото ми и не вдигнаха никакъв шум.

Знаеш какво си ми писала, но аз чувах гласа на Уилям, не твоя; гласът на Уилям ми разказваше за страха ти, за отчаянието ти, за мъката ти. Гласът на твоя убиец ми разказваше как си вървяла по улиците и си прекосявала парковете, прекалено уплашена да останеш сама в апартамента, как си крещяла нагоре към мрачното зимно небе към един бог, в който вече не си вярвала — крещяла си му да ти върне детето. И как си мислела, че това също е признак, че полудяваш. Твоят убиец ми разказа как не си могла да разбереш защо не идвам, защо не ти се обаждам, защо не вдигам телефона, когато ме търсиш. Мъжът, който те беше убил, ми разказваше колко си била сигурна, че трябва да съм имала сериозна причина; и гласът му, докато изговаряше написаните от теб думи, омърсяваше вярата ти в мен. Но в края на писмото ти твоят нежен глас ми прошепна иззад неговия:

Сега, точно в този момент, имам нужда от теб, Бий. Моля те.

Тогава, както и сега, думите ти извикаха сълзи върху лицето ми.

— Той върна писмото обратно в джоба си, предполагам, че възнамеряваше да го унищожи по-късно. Не съм сигурна защо го беше запазил, нито защо ми го беше прочел.

Но мисля, че — както малко по-рано стана при мен и господин Райт — чувството му за вина отчаяно се нуждаеше от малко компания.

Сега, точно в този момент, имам нужда от теб, Бий. Моля те.

Искаше да ме накара да се почувствам толкова виновна, колкото се чувстваше той самият.

— И после? — пита господин Райт, който трябва да ме подтиква да говоря, за да е сигурен, че ще си спомня всичко. Но вече почти сме свършили.

— Изключи телефона ми и го сложи до вратата — там, където не можех да го стигна. После извади един мой шал от джоба си; трябва да го беше взел от апартамента. Завърза го през устата ми.

Докато правеше това, в главата ми нахлуха панически мисли. Всяка следваща се блъскаше в предишната — цяла магистрала с шест платна от мисли; всички те се появяваха едновременно, дръпваха се назад, опираха калник в калник, неспособни да се измъкнат, и аз си мислех, че някои от тях ще излязат на свобода с един прост писък, други — с плач, трети — с прегръдка. Повечето ми мисли бяха станали първични и физически. Преди не бях си давала сметка, че телата ни са тези, които мислят най-усилено и че поради тази причина е толкова

жестоко да сложиш превръзка през устата на някого. Не защото не можех да извикам за помощ — кой ли би ме чул в една празна сграда насред един пуст парк? А защото не можех нито да изпищя, нито да изплача, нито дори да простена.

— Тогава пейджърът му се обади. Той позвъни в болницата от мобилния си телефон и каза, че тръгва натам. Предполагам, че би изглеждало прекалено подозрително, ако не отиде.

Чувам се как притаявам дъх в тъмното.

— Биатрис?

— Притесних се, че Кася може да е почнала да ражда и че заради това го бяха потърсили.

Ръката на господин Райт уверено ме държи в тъмното. Усещането на кокалчетата на пръстите му върху меките ми длани е успокояващо.

— Той провери превръзката през устата ми, както и тези на ръцете и краката ми. Каза, че по-късно щял да се върне и да ги свали, за да няма какво да събужда подозрения, когато бъда открита. Все още не знаеше, че бях изплюла по-голямата част от таблетките. Но аз знаех, че ако се върнеше и ме завареше жива, нямаше да се поколебае да използва ножа си, както беше направил с Тес.

— Ако ви завареше жива?

— Не бях сигурна колко хапчета бях глътнала, нито какво количество от сънотворните се беше разтворило в слюнката ми; нямах представа дали е достатъчно да ме убие.

Опитвам се да се концентрирам върху ръката на господин Райт.

— Той излезе. Няколко минути по-късно пейджърът ми се включи. Уилям беше изключил мобилния ми телефон, но не знаеше, че имам и пейджър. Опитах се да се убедя, че Кася ме търси по някакъв тривиален въпрос. В края на краищата, бебето й трябваше да се роди чак след три седмици.

Да, също като при теб.

Господин Райт гали пръстите ми и от нежността на жеста му ми иде да заплача.

— После?

— Беше взел фенерчето със себе си. Никога през живота си не бях оставала в такава пълна тъмнина.

Бях сама в черното. Катранено черно. Катран, който е направен от смола.

Чернотата миришеше на загнило, беше проядена от страх. Полепна по лицето ми, проникна задушаваща в носа и устата ми. Започнах да потъвам и си спомних как по време на една почивка в Скай ти излезе от морето, плюеща вода и със зачервени страни. Нищо ми няма! Само малко морска вода влезе не където трябва! Поех си дълбока глътка въздух. Чернилката запуши дробовете ми.

Видях как тъмнината се движи — живо чудовище, изпълващо сградата и нощта навън; никакво небе не можеше да го побере. Усещах как ме дърпа със себе си към вакуум от празен страх — далеч от светлината, живота, любовта, надеждата.

Представих си мама в нейния шумолящ копринен пеньоар, излъчваща аромат на крем за лице, да приближава към нашите легла, но споменът за нея бе заключен в детството и не можеше да освети тъмнината.

Чакам господин Райт да ме подкани да продължа. Но няма какво повече да му кажа. Най-сетне стигнахме до края.

Вече всичко е свършено.

Опитвам се да раздвижа ръце, но те са здраво завързани една за друга с вратовръзката. Пръстите на дясната ми ръка са здраво вкопчени около лявата ми китка. Чудя се дали понеже съм деснячка, дясната ми ръка изпълнява ролята на успокоител.

Сама съм в катранената чернота, лежа на циментовия под.

Устата ми е суха като пергамент. Острият студ от пода се е просмукал в тялото ми. То е вцепенено чак до костите.

Започвам писмо до теб, моята обична по-малка сестра. Представям си, че е неделя вечерта, най-сигурното време за мен, и че съм заобиколена от представители на пресата, очакващи да им разкажа историята ни.