Сестра
Шрифт:
— Експериментът в „Света Анна“ е бил използван — отвърнах, — за да се тества друг ген.
— Господи! Как разбра?
— Професор Росен ми каза.
— Значи той ще отиде в полицията?
— Не.
Уилям замълча за кратко, преди да продължи:
— Значи тази задача остава за мен. Да им кажа за Хюго. Надявах се да е някой друг.
— Тук не става дума просто да се натопи някого, нали така?
— Така е. Съжалявам.
Но аз продължавах да не виждам логика:
— Защо ще поверят на един психиатър ръководството на генетичен експеримент?
— Той се занимаваше
Кимнах.
— Проучванията му бяха в областта на генетиката — продължи Уилям.
— Никога не си споменавал тази подробност.
— Никога не съм си помислял — мили боже! — никога не съм си помислял, че може да има някакво отношение към случващото се.
— Не беше честно от моя страна да те обвинявам. Извинявай.
Спомних си, че беше ми казал за репутацията на доктор Никълс на брилянтен ум и младеж, „предопределен за велики дела“, но аз се бях усъмнила в тези думи, като вместо това бях повярвала на собствената си интуиция, която ми подсказваше, че той е напълно безвреден. Като си спомних какво е било мнението ми за доктор Никълс, осъзнах, че го бях изключила от списъка със заподозрените само защото мислех, че е прекалено безобиден, за да може да е жесток; бях го отписала не защото вярвах, че няма мотив, а заради твърдото си убеждение, че е свестен човек.
Уилям седна. Лицето му беше напрегнато, пръстите му барабаняха по страничните облегалки на дивана:
— Веднъж, преди години, говорих с него за изследванията му. Той ми разказа за някакъв ген, който бил открил, и една компания била закупила от него.
— Знаеш ли коя е била въпросната компания?
— Не. Дори не съм сигурен, че я спомена. Беше много отдавна. Но си спомням някои от нещата, които каза, защото говореше с огромна страст и беше напълно различен от друг път.
Уилям започна да кръстосва из стаята; движенията му бяха резки и гневни.
— Каза ми, че амбицията на живота му… Всъщност, не: каза, че целта на живота му била да вкара този ген в хората. Каза, че искал да остави своя отпечатък върху бъдещето.
— Отпечатък върху бъдещето? — повторих с отвращение, като си мислех как твоето бъдеще ти беше отнето.
Уилям си помисли, че не съм разбрала:
— Означава, че той искаше да вкара този ген в човешката ДНК, за да бъде предаван на следващите поколения. Каза, че искал да „подобри онова, което ни прави човеци“. Но въпреки че тестовете върху животни били минали добре, не му разрешавали да изпробва гена си върху хора. Казали му, че това не било разрешено от закона.
— Какъв е бил този „негов“ ген?
— Каза, че повишавал коефициента на интелигентност.
Уилям обясни, че не му повярвал, защото подобно постижение би било изключително и удивително, а Никълс бил съвсем млад. После продължи да говори, но аз вече не го слушах. Вместо това си спомних за посещението си в „Хром-Мед“. Спомних си, че коефициентът на интелигентност там се измерваше чрез страха.
— Вярвах, че си измисля по-голямата част от историята — продължи Уилям. — Или най-малкото, че много я преувеличава. Щом е постигнал такива блестящи резултати,
Излязох в градината, сякаш имах нужда от повече пространство, за да асимилирам огромния смисъл на тези факти. Не исках да съм сама с тях и се зарадвах, когато Уилям се присъедини към мен.
— Трябва да е унищожил документите на Тес — продължи той. — И после е фалшифицирал истинската причина за смъртта на бебетата, за да не може фаталният им край да бъде свързан по някакъв начин с изследователската програма на професор Росен. И някак си му се е разминало. Господи, говоря така, все едно… не знам… все едно съм някой друг, някой от телевизията или нещо от този род. Става дума за Хюго, по дяволите! Човек, когото смятах, че познавам. Когото харесвах.
Аз самата бях възприела този чужд език от мига, в който бяха открили трупа ти. Разбирах какво е да осъзнаеш, че предишният ти речник не може да опише онова, което ти се случва в момента.
Погледнах към малкото късче земя, където двете с мама бяхме решили да засадим един зимен сорт клематис за теб.
— Но сигурно във всичко това има замесен и някой друг? — предположих. — Той не може да е бил при Тес, когато е раждала.
— Всички лекари изкарват шест месечен курс по акушерство като част от подготовката си, Хюго със сигурност знае как се израждат бебета.
— Но все някой би забелязал? Психиатър да обслужва родилки! Все някой…?
— Родилното отделение е препълнено с хора, а персоналът ни вечно не достига. Видиш ли бяла престилка в някоя стая, те обзема чувство на благодарност и просто продължаваш към следващия сериозен случай. Много от лекарите работят по заместване, а шестдесет процента от акушерките са наети чрез агенции, така че никой не знае кой кой е. — Той се обърна към мен, чертите му се бяха изострили от притеснение. — А и той е носел маска, Бий, забрави ли?
— Но все някой…
Уилям взе ръката ми в своята:
— Ние сме дяволски заети. И си вярваме един на друг, защото е прекалено изтощително и сложно да правим каквото и да било друго, а освен това сме достатъчно наивни да смятаме, че колегите ни са там по същата причина като нас — да лекуват хората и да се опитват да ги спасят. — Тялото му беше напрегнато, ръцете му здраво стискаха моите: — Той успя да заблуди и мен. Мислех го за приятел.
Треперя въпреки топлото слънце и вълненото одеяло за пикник.
— Разбрах, че през цялото време позицията му е била идеална — казвам. — Кой по-добре от един психиатър би могъл да знае какво да направи, за да накара човек да полудее? Да подтикне някого към самоубийство? Освен това бях чула само неговата версия за онова, което се беше случило по време на часовете им.
— Помислили сте, че той всъщност се е опитал да принуди Тес да се самоубие?
— Да. А когато тя не го е сторила — макар да е била психически тормозена до степен на садизъм, — той я е убил.