Сестра
Шрифт:
— Имам правото да прочета целия доклад.
— Разбира се. Но се притеснявам, че може силно да ви разстрои.
— Това ще преценя аз, не мислите ли?
Освен това вече бях видяла как изнасят от една изоставена тоалетна тялото ти, скрито в черна торба, и след това изживяване вече ми се струваше сравнително лесно да живея с прилагателното „разстройващо“. Детектив Финбъро с неохота отвърна, че ще накара съдебния лекар да ми изпрати копие.
Докато затварях, забелязах, че Тод ме гледа.
— Какво точно се надяваш да постигнеш тук? — И в думите „точно“ и „тук“ долових тривиалността
Господин Райт се обръща към обемистата папка пред себе си, една от многото, номерирани с някакъв код, който още не съм успяла да разгадая, върху която също така с големи разкривени букви е написано „Биатрис Хеминг“.
Харесва ми този разкривен почерк; наред с цифрите той придава някаква персоналност на папката; кара ме да си мисля за всички хора зад сцената, работещи за тържеството на справедливостта. Някой беше написал името ми отгоре. Може би това е същият човек, който по-късно ще препечата думите от бръмчащата като огромен комар лента на касетата.
— Какво си помислихте за детектив Финбъро в онзи момент? — пита господин Райт.
— Че е интелигентен и мил. А раздразнението ми идваше от факта, че всъщност разбирах защо обажданията на Тес до мен биха могли да бъдат интерпретирани като „зов за помощ“.
— Казахте, че после сте отишли до болница „Света Анна“?
— Да. Исках да уредя бебето й да бъде погребано заедно с нея.
Не само ти дължах справедливост, но и погребението, което би искала.
Бях позвънила в болницата в шест и половина сутринта и някаква изпълнена с разбиране лекарка беше говорила с мен, без да се притеснява от ранния час. Предложи ми да намина по-късно през деня, когато започне официалното работно време.
Докато карах към болницата, свързах телефона си към слушалките и се обадих на отец Питър — новият свещеник в енорията на мама, който щеше да извърши погребението. От първите си часове по вероучение си спомнях смътно, че самоубийството е грях (Не вземай двеста паунда! Върви право в ада!). Подхванах защитнически нападателно:
— Всички смятат, че Тес се е самоубила. Не и аз. Но дори и да го е сторила, не бива да бъде съдена за това. — Не дадох на отец Питър възможност да се намеси. — А бебето й трябва да бъде погребано с нея. Не бива да я коментират и упрекват.
— Вече не ги погребваме на кръстопът, уверявам ви — отвърна отец Питър. — Разбира се, че бебето й ще е с нея. — Независимо от добротата в гласа му си останах изпълнена с подозрение.
— Мама каза ли ви, че не е била омъжена? — попитах.
— И Дева Мария не е била.
Напълно се обърках, не бях сигурна дали не се шегува.
— Вярно е — отвърнах. — Но Дева Мария е била, ами… девица. И майка на Бога.
Чух смеха му. За първи път, откакто беше умряла, някой се смееше в мое присъствие.
— Моята
Преди смъртта ти бих сметнала речта му за проява на лицемерие. Големите Неща са срамни, по-добре да ги заобикаляме. Но след като беше починала, бях започнала да предпочитам директните разговори. Да свалим всички пластове и да оголим онова, което наистина има значение. Да извадим на показ емоциите и вярата, без да ги прикриваме срамежливо с незначителни приказки.
— Ще изнесете ли реч по време на службата? — попита ме той.
— Не. Ще оставя това на мама. Тя каза, че иска.
Така ли? Или на мен ми се щеше да го чуя, когато беше заявила, че ще го направи?
— Нещо да добавите? — попита свещеникът.
— Истината е, че всъщност изобщо не бих искала да я погребваме. Тес беше свободен дух. Зная, че е клише, но не мога да се сетя по какъв друг начин да ви я опиша. Нямам предвид, че не е спазвала общите ограничения, макар да е вярно, но когато мисля за нея, я виждам да се носи горе, в небето. Нейният елемент е въздухът, не земята. А и не мога да понеса мисълта, че ще я заровим в земята.
За първи път говорех така за теб пред друг човек. Думите идваха някъде дълбоко от мен. Предполагам, че свещениците стават свидетели на това през цялото време, докосват се до интимните мисли, където може да се намери вярата, ако тя изобщо съществува. Отец Питър мълчеше, но аз знаех, че ме слуша, и докато подминавах местния супермаркет, продължих нашия неравностоен разговор:
— Преди не разбирах погребалните клади, но сега вече не е така. Гадно е да изгориш някого, когото обичаш, но сега смятам, че издигането на пушека нагоре към небето е доста красива гледка. Иска ми се Тес да можеше да се издигне нагоре в небето. Някъде, където има цвят, светлина и въздух.
— Разбирам. Страхувам се, че не можем да ви предложим погребална клада. Но може би вие и майка ви трябва да помислите за кремация? — В тона му имаше някаква лекота, която ми харесваше. Предполагах, че смъртта и погребенията бяха ежедневна част от работата му и въпреки че не беше непочтителен, той нямаше да ги остави да определят разговора му.
— Мислех, че католиците не приемат кремацията? Мама каза, че църквата смята този акт за варварски.
— Така беше. Едно време. Но вече не. Стига все така да мярвате във възкресението на тялото.
— Ще ми се — отвърнах, надявайки се също да звуча леко, но вместо това тонът ми бе отчаян.
— Защо не помислите още малко по въпроса? Обадете ми се, щом решите или пък дори и да не сте решили, ако имате нужда да си поговорите с някого по въпроса.
— Да. Благодаря ви.
Докато паркирах взетата под наем кола в подземния гараж на болницата, си представих как отнасям праха ти в Шотландия, на върха на някоя планина, покрита с пурпурен пирен и жълт прещип, как се изкатервам до сивото небе над първия пласт облаци и те разпръсвам на вятъра, в студения свеж въздух. Но знаех, че мама никога няма да се съгласи на кремация.
История западной философии
Пути философии
Научно-образовательная:
история
философия
культурология
рейтинг книги