Сестра
Шрифт:
— Страхувам се, че не е най-доброто жилище, което човек може да си представи — продължи той. — Предложих да го модернизирам, но Тес каза, че така притежавало характер.
Почувствах се засрамена заради раздразнението, което бях изпитала, когато бях видяла, че в кухнята ти няма модерни електроуреди, че банята ти е в плачевно състояние, че прозорците ти не са уплътнени.
Очите ми вече бяха свикнали с тъмнината и видях, че голите му ръце са омазани с пръст — беше засаждал нещо в саксиите пред входната ти врата.
— Тя имаше навик да ме посещава в четвъртък — продължи Еймиъс. — Понякога само за по
— Тя те харесваше.
Бях разбрала, че това е истина. Винаги си имала приятели — истински приятели — от различни възрасти. Бях си представяла, че когато остарееш, ще се сприятеляваш предимно с младежи. Един ден щеше да се превърнеш в осемдесетгодишна старица, която си бъбри с хора, които са с няколко десетилетия по-млади от теб. На Еймиъс моето мълчание не му пречеше. Изглежда усети кога е спрял влакът на мислите ми, защото едва тогава заговори отново:
— В полицията не ми обърнаха особено внимание, когато съобщих, че е изчезнала. Докато не им казах за странните телефонни обаждания. Голям шум вдигнаха тогава.
Той обърна лице обратно към саксията и аз също се опитах да проявя добрината да го оставя да довърши мислите си на спокойствие, преди отново да заговоря:
— Тес каза ли ти нещо повече за обажданията?
— Само, че са жестоки. Каза ми го само защото ме предупреди, че е изключила телефона си и се притеснявала, че може да ми се наложи да й звънна. Имаше и мобилен телефон, но мисля, че го изгуби.
— „Жестоки“? Тази дума ли използва?
— Да. Или поне така мисля. Гадното на старостта е, че повече не можеш да разчиташ на себе си да си точен. Но тя плака. Опита се да не го прави, но не се сдържа — той млъкна само за миг, борейки се да запази спокойствие. — Казах й, че трябва да отиде в полицията.
— Психиатърът на Тес обяснил на детектива, че телефонните обаждания били само в главата й.
— Казал ли го е и на Тес?
— Да.
— Бедната Теси. — Не бях чувал никой да те нарича така, откакто татко ни беше напуснал. — Ужасно е да не ти вярват.
— Да.
Той се обърна към мен:
— Чух телефона да звъни. Казах това на полицията, но не можех да се закълна, че е било едно от онези притеснителни обаждания. Но веднага след онзи случай Тес ме помоли да се погрижа за ключа й. Случи се само два дни, преди да умре.
Виждах агонизиращата болка, изписала се върху лицето му, озарена от оранжевата светлина на уличната лампа:
— Трябваше да настоявам още по-упорито да отиде в полицията.
— Вината не е твоя.
— Благодаря ти. Много си добра. Като сестра си.
Чудех се дали да кажа на полицията за ключа, но това нямаше да промени нищо. За тях това просто щеше да бъде поредната проява на предполагаемата ти параноя.
— Един психиатър смята, че е била луда. Мислиш ли, че наистина беше? Искам да кажа, след раждането на бебето? — попитах.
— Не. Според мен беше много разстроена и много уплашена. Но не и луда.
— В полицията също мислят, че се е побъркала.
— А някой от полицията срещал ли я е в действителност?
Той продължи да засажда луковиците и старческите му ръце, деформирани от артрит, с изтъняла като пергамент кожа, сигурно го боляха от студа.
Едва сега виждах връзката.
— Тези са „Крал Алфред“ — каза Еймиъс. — Любимият й сорт нарциси заради наситеножълтия им цвят. По принцип трябва да се садят през есента, но времето за поникване е шест седмици, така че им е необходимо достатъчно време, за да цъфнат тази пролет. — Но дори аз знаех, че не се сади в замръзнала почва. По някаква причина се вбесих при мисълта, че луковиците на Еймиъс никога няма да цъфнат.
В случай че се чудиш — да, в самото начало подозирах дори Еймиъс. Подозирах всички. Но докато той садеше луковици заради теб, всякакви остатъци от подозрителност се изпариха, станаха абсурдни. Съжалявам, че изобщо някога са съществували.
Той ми се усмихна:
— Тя ми разказа как учените прехвърлили гени от нарциси в едно оризово растение и създали ориз, богат на витамин А. Представи си само.
На мен също ми го беше казала.
— Витамин А придава жълт цвят на нарцисите. Не е ли невероятно, Бий?
— Да, предполагам, че е.
Опитвах се да се концентрирам върху грубите скици на дизайнерския ми тим за ново лого на една нефтена компания и тъкмо бях забелязала с раздразнение, че са използвали PMS-683 — същият цвят, който вече беше използван в логото на една конкурентна фирма. Ти не знаеше, че в главата ми се провежда друг разговор.
—_Хиляди деца са ослепели заради липса на витамин А в диетата им. Но сега, с новия ориз, всичко ще се оправи._
За момент престанах да мисля за логото.
— Деца ще прогледнат заради жълтото в един нарцис.
Мисля, че за теб чудото бе в това, че един цвят може да спаси нечие зрение. Усмихнах се на Еймиъс и мисля, че в този момент и двамата си те спомнихме точно по един и същ начин: с ентусиазма ти от живота, от безбройните му възможности, от ежедневните му чудеса.
Отново започвам да виждам нормално, тъмнината постепенно се сменя със светлина. Благодарна съм за повредената лампа, която не може да бъде изгасена, и за пролетната светлина, нахлуваща през огромния прозорец. Виждам, че господин Райт ме гледа загрижено.
— Много сте бледа.
— Добре съм, наистина.
— Ще спрем на това място. Трябва да отида на една среща.
Може и да е така, но по-вероятно го прави от притеснение за мен.
Господин Райт знае, че съм болна, и мисля, че именно той е наредил на секретарката си да се погрижи винаги да имам под ръка минерална вода и че именно поради тази причина днес прекъсва срещата ни по-рано от обичайното. Достатъчно чувствителен е, за да разбира, че не искам да говоря за физическите си проблеми — поне засега, поне докато не ми се наложи да го сторя.