Робинята
Шрифт:
Мятам чантата си на седалката, паля колата и не се обръщам назад. Чудесно е да съм отново на път и свободна. Е, нещата не се развиха както планирах, но пък кога ли е ставало така? Сгради профучават край мен, докато карам бързо през Кититас към магистралата. Беше приключение, нещо, което да си припомням, когато остарея и не ми остане нищо друго. Последното мънисто от огърлицата, искрящо като очите на непознат…
… стоя до колата. Паркирана е на прашна отбивка встрани от магистралата, високо над долината. Оттук виждам Елънсбърг, блясъка на виенското колело, прозорци и фарове, осветени от следобедното слънце. Кититас лежи на изток, зелено бижу в древната земя. Вляво е Кли Елъм, друго малко градче
Ще се прибера около осем, пише на бележката в ръката ми. Гледам я вече три часа, почти четири. Кожата ми е нагорещена от слънцето. Ще се прибера. Той е внимателен човек, пестелив на думи. Това го знам. Написал е три неща, които трябва да знам, и ми е оставил карта. С каква цел тогава ми казва, че ще се прибере? Защо да ми пука, че ще си е у дома в осем? Тогава би трябвало да се върна. Но няма да го направя. Той спечели отново. Губил ли е някога?
Скоро ще се стъмни. Слънцето все още е високо, но светлината се промени. Поглеждам към планините, но не виждам нищо, не усещам нищо. Единственото, което ме вълнува, е в ръката ми. Написано на лист хартия, кратко загадъчно изречение. Завъртам се и вадя картата от колата. Червена линия с два кръгли края. Кръговете ме гледат като очите на бик. Животно, което винаги печели и никога не му позволяват да се предаде. Каква ли е любовната му фантазия? Какво ли е непостижимо за него?
Накарай ме да се подчиня.
Движението е кошмарно. Панаирът затваря и каравани, и ремаркета задръстват улиците. Проправям си път през Елънсбърг към магистралата до Кититас, после настъпвам газта и се връщам в къщата? Гумите ми разпръсват чакъл по пършивата морава. Прозорците се оцветяват в оранжево от залязващото слънце. Ранният вечерен вятър разлюлява плитките ми. Отварям багажника и се заравям в кашоните. На дъното има тънки кожени каиши, прикачени към петнайсетсантиметрови пръчки от полирано дърво. Може и да греша. Ами ако той ме удари? Или нещо по-лошо? Бележката потъмнява от потта ми. Стисвам я здраво, докато се качвам по стъпалата към къщата, и се моля да съм права.
Всичко е така, както го оставих. Отварям прозорците и запалвам лампата. Той ще види колата ми. Не мога да се скрия. Не искам. Ще му покажа, че ездачката е готова и състезанието вече е започнало. Оставям спалнята тъмна. Събличам се, нагласям сбруята около хълбоците си и се настанявам в средата на леглото.
Часовникът тиктака, вятърът въздиша тъжно. Сенки се простират из стаята. Чакам търпеливо, а в краката ми е ябълката. Часовникът показва почти осем. Чувам двигател в далечината. Приближава се бързо към къщата и накрая спира под прозореца.
Шум от тичащи крака. Вратата се затръшва, по дървения под тропат ботуши.
… хиляда и осем…
Навремето, много отдавна, имах една мечта, момичешка фантазия, която почти бях забравила. Спомням си я тази вечер, най-самотната нощ от всички досега. Чакам сама на бялата равна арена. Жребец с огнени очи ме гледа свирепо, устните му са отдръпнати назад от гняв или шок. Не се трогвам. Протягам ръце нагоре и поглеждам настрани. Преструвайки се, че не го виждам и не се интересувам от него, се превръщам в непостижимото, в онова, за което копнее.
Минава известно време и дивото животно се приближава към мен. Любопитството надделява над страха му Целува ръцете и краката ми. Избърсвам потта от кожата му и прокарвам ръце по тялото му Там, където преди царуваше самотата, разцъфтява страст. Танцуваме на празната арена, крайниците ни се сплитат колебливо и накрая го яхвам. Обяздвам мощното му тяло, горещи мускули потръпват под краката ми. Той подскача лудо
И преминава, защото той иска да е под моята команда, иска да бъде опитомен. Но чак след като го яздя до изтощение и той все още се стреми да бъде погален от мен, осъзнавам, че съм спечелила. Обич и доверие го привързват към мен, а аз се навеждам към изпотения му врат и прошепвам в ухото му:
— Вече си мой.
КЪСНО ЗА ПОШЛЯПВАНЕ
РЕИЧЪЛ КРЕИМЬР БЪСЕЛ
Лора закъснява. Не мога да пренебрегна факта, че часовниковата кула пред апартамента ми тъкмо шумно отброи шест, а момичето, което ще нашляпам, още не е тук. Разхождам се из спалнята и прокарвам пръсти по уредите, които съм подготвил. Миниатюрна кожена хилка, дребна играчка, чийто лай винаги ще е по-страшен от ухапването. Дълга линия, облицована за максимално въздействие. Лъскава черна плоска бухалка, здрава и силна като мен. От едната и страна има пухкава кожа за моментите, когато искам да я успокоя или просто да я прилъжа, че е в безопасност. Следват коланът ми и дървена хилка. Вероятно няма да използвам всичките, но обичам да съм винаги готов.
Разхождам се наоколо и се опитвам да не се ядосвам прекалено много. Срещите ни са с цел забавление и взаимно удоволствие, като тя се навежда над коляното ми или се просва в скута ми. Понякога сядам на стол, напълно облечен, а тя се съблича и ляга върху мен и дългата й черна коса докосва пода. Трябва да я изчакам да застине неподвижно, тъй като идеалната смес от нерви и възбуда кара тялото й нежно да потръпва.
Взимам колана и се шляпвам по ръката. Шумът и ужилването ме връщат обратно на земята. Поглеждам часовника и виждам, че са минали още десет минути. Говорили сме за това безброй пъти. Опитвал съм да й набия в главата колко важна е точността не само когато се среща с мен, но по принцип. Грубо е да закъсняваш. Обиждаш човека, с когото се виждаш. Тя винаги кима послушно и аз се предавам, макар че веднъж почти я изпратих у дома без любимото й пошляпване. Но членът ми ме накара да се предам, въпреки че урокът щеше да й подейства повече, ако бях по-силен.
Срещите ми с Лора са ограничени само до пошляпването. Нали разбирате, макар да съм доминантен до мозъка на костите, съм влюбен в дръзка, умна послушничка на име Еванджелин. Тя знае, че ме върти на тънките си деликатни пръсти, а на мен това ми харесва. На пръв поглед аз държа контрола и й казвам кога може или не може да носи бикини, надзиравам пробиването на дупки за обици по зърната й и се налагам, когато мога. Знам, че тя се овлажнява, когато й заповядвам. В претъпкания влак в метрото й нареждам да си разтвори краката широко. Тя се обръща и ме поглежда вбесено, но и възбудено, и изпълнява заповедта. Само се прави на ядосана, защото бикините й вече са мокри и тя се чуди какво още ще й наредя да прави по-късно.
Имаме свободна връзка, но вратата не е напълно отворена. Държим я леко открехната, така че други жени, като Лора, да влязат и да си получат наказанията, за които и те, и аз копнеем. Но колкото и да се възбуждам, Еванджелин ми забранява да чукам останалите. Засега успявам да хвърля цялата си енергия и желание в малките си пиеси, макар понякога да е прекалено трудно да устоя на влажните срамни устни, които мога да докосвам, но не и да усетя около члена си. Лора е най-сериозното ми изпитание и понякога я удрям прекалено силно, защото не знам какво да правя с дивата си възбуда. Еванджелин печели от това, защото идва при мен, след като съм си играл с Лора, и я чукам така свирепо, че е натъртена дни след това.