Робинята

Якубовски Максим

Младата жена не пропуска гледката. В гласа й все още се долавя загриженост, но вече има и следа от смях.

— Наистина се извинявам. Ще платя за химическото чистене, разбира се.

— Няма нужда — отвръщам по-грубо, отколкото възнамерявах, като придърпвам стола си към масата и се опитвам да прикрия ерекцията си. — Прислужницата ми ще почисти лекето.

Неволно в мислите ми проблясва образа на Илза, застанала на колене, гола, с изключение на нашийника, търкаща панталона ми на старомодна дъска. А аз стоя над нея, мастурбирам и се празня в косата й. Образът само засилва

ерекцията ми. Мисля, че това е ключът към съвършенството на велик господар: извратено въображение, което не спира да работи, дори в най-неподходящите моменти.

— Моля ви, позволете ми да направя нещо, за да ви компенсирам. Ще ви черпя друго кафе.

Преди да успея да я спра, младата жена е до щанда и говори с продавачката. Преструвам се, че чета, но разучавам жената внимателно и се опитвам да я преценя.

По-дебеличка е от общоприетото, но тежестта й е идеално разпределена в съблазнителни извивки. Мекият зелен пуловер и джинсите подчертават това. Има права кестенява коса, която се е опитала да хване на конска опашка, но няколко кичура са увиснали около лицето й. Движи се решително, солидно и самоуверено. Съпоставям тромавата й походка, докато се движи между масите с двете чаши кафе, с елегантната грация на Илза. Въобще не може и да става дума за сравнение, но все пак откривам, че желая тази жена.

Тя се настанява срещу мен.

— Двойно капучино с обезмаслено мляко, канела и шоколад, нали? — пита и почти не ми дава шанс да кимна. — Предполагам, че сте редовен посетител тук. Изненадана съм, тъй като не съм ви виждала преди.

— Не съм забележителен — отбелязвам тъпо, тъй като знам, че благодарение на височината и доминиращата ми личност, това въобще не е вярно.

— Не е така! — засмива се тя. — Както и да е, приятно ми е да се запознаем, макар да съжалявам, че навредих и на вас, и на панталона ви.

Тя се опитва да надникне под масата, за да прецени състоянието на члена ми, но аз вече бях сложил книгата в скута си.

— Аз съм Кейт — представя се и подава ръка. — А вие сте…?

— Риордан — признавам накрая, когато става ясно, че не мога да избегна отговора.

— Какво необичайно име!

— Келтско е — обяснявам. — Традиционно в семейството ми.

— Е, звучи много романтично — усмихва се тя заразително. — С какво се занимаваш, Риордан?

— Официално съм пенсионер. Ранна пенсия — добавям бързо. — Бях директор на компания за дистрибуция на промишлено оборудване. Сега се занимавам с различни неща. Играя на борсата. Изнасям лекции за магистърски програми. Пиша.

Обучавам робини, мисля си потайно. Опитвам се да си представя Кейт на колене и окована, но не успявам.

— Забелязах, че четеш Мураками и се зачудих дали си писател. Неговите книги определено не са бестселъри — въздъхва тя и протяга ръце над главата си, а пуловерът й се опъва съблазнително и членът ми подскача нагоре. — Аз самата се трудя по роман. В свободното си време, разбира се. Ежедневната ми работа е писане на реклами.

— Е, поне е писане — отвръщам.

Тази жена ме обърква с агресивната си дружелюбност.

— Е, да… не е много забавно, но плаща наема.

Лицето

й се озарява от някаква идея.

— Като говорим за апартаменти, защо не дойдеш на вечеря в моя? — пита тя и поставя ръка на бедрото ми. — Страхотна готвачка съм. Всичките ми приятели твърдят така.

Кейт забелязва колебанието ми и засилва натиска.

— Моля те, Риордан, позволи ми да се реванширам за несръчността си, като ти приготвя хубава вечеря. Какво ще кажеш за утре вечер?

Странно е да чуя жена да ме нарича с малкото ми име, вместо да се обръща към мен с „Господарю“. Отново се чувствам объркан. Знам, че би трябвало да откажа, не само заради мен, но и заради Илза. Но не мога. Или не искам.

— Добре. В колко часа?

— Към седем?

Тя откъсва страница от тетрадката си и надрасква нещо с едър почерк.

— Това са адресът и телефонът ми.

— Ъъъ… благодаря.

Къде изчезна обичайното ми красноречие?

Кейт поглежда часовника си и скача така рязко, че едва не обръща собственото си кафе.

— О, боже, трябва да вървя! Закъснявам. Има ли нещо определено, което не ядеш?

Поклащам глава, безмълвен пред зашеметяващата й енергия.

— Чудесно! Ще се видим утре — извиква тя, сграбчва ръката ми и я стисва ентусиазирано. — Благодаря ти за любезността, Риордан.

Ръката и членът ми тръпнат едновременно с вихреното й оттегляне. Озадачен съм от собствената си реакция. Инстинктът ми показва, че Кейт не се интересува от перверзни игри. Тя е млада, свежа, похотлива и сто процента обикновена. А аз имам фантазии за доминиране още от началното училище. Наистина не мога да разбера защо перспективата за обикновен, неукрасен секс, без никакви уреди, внезапно ми се струва толкова вълнуваща.

Илза ме чака до вратата, когато се прибирам у дома. Страшно чаровна е в костюма си на френска камериерка: прозрачно бюстие от черна органза, дантелена престилчица и гол задник. И нашийника, разбира се.

— Добър вечер, господарю. Би ли искал коктейл преди вечеря?

— Скоч с лед, моля.

Чувствам се неудобно с любимата си робиня след запознанството с Кейт.

— Но мисля да излезем навън за вечеря. Облечи зелената копринена рокля. Без бельо.

— Разбира се.

Илза се опитва да потисне усмивката си и да остане сериозна и почтителна. Обича да я извеждам навън и да я показвам. Вече си представя меката коприна до голата си кожа.

Плясъкът на ръката ми по голия й задник я вади от унеса й.

— Къде е питието ми, робиньо? Трябва ли да те уча как да направиш и дребна услуга?

— Не, разбира се, господарю. Веднага, господарю.

Тя забързва на острите си високи токчета. Възхищавам се на зачервеното петно от ръката ми по бялата й плът, а тя изчезва в кухнята. Наистина е идеална.

На следващата вечер завързвам Илза с верига към леглото.

— Трябва да изляза — обяснявам, като й подавам шише с вода и гърне. — Имам работа и може да се забавя.

Защо я лъжа? И двамата знаем, че аз съм господарят. Свободен съм да правя каквото си искам. Илза избра да приеме това. Ако искам да се видя с друга жена, това си е мое право.