Реликвата
Шрифт:
Марго кимна.
— Предполагам, че живее в музея от години. Досещам се също така и защо се е оказало тук.
Пендергаст я изгледа настоятелно.
— Искам двамата с доктор Фрок да ми разкажете всичко, което знаете за това създание, колкото е възможно по-скоро — каза той.
Щом се обърнаха, за да влязат в хранилището, Марго дочу далечен тропот като приглушен гръм. Замръзна на място, заслушана напрегнато. Стори й се, че чува човешки гласове. Не беше сигурна дали са плачове или крясъци.
— Какво беше това? —
— Това — отговори тихо Пендергаст — са препускащи по стълбището хора, които се опитват да спасят живота си.
51
На слабата светлина, която се процеждаше в лабораторията през решетките на прозореца, Райт едва различи контурите на старинния шкаф. Истински късмет беше, че лабораторията е в периметъра на клетка две. За пореден път изпитваше задоволство, че запази старата лаборатория, когато го направиха директор. Щеше да им предостави сигурност за известно време и възможност да си отдъхнат. В момента клетка две беше абсолютно изолирана от останалата част от музея и бяха същински затворници. Всички аварийни преграждения, капаци и врати се бяха спуснали при спирането на тока. Поне така каза онзи некадърен полицай Д’Агоста.
— Някой ще плати много скъпо за всичко това — измърмори на себе си Райт.
Никой не проронваше нито дума. След като бяха спрели да тичат, постепенно започнаха да си дават сметка за колосалността на катастрофата.
Райт пристъпи внимателно напред и започна да издърпва чекмеджетата едно след друго, тършувайки зад папките, докато най-после откри онова, което търсеше.
— Ръджър, 0,357 магнум — каза той, претегляйки го върху дланта си. — Страхотен пистолет. Изключително мощен.
— Съмнявам се да спре онова, което е убило Иполито — каза Кътбърт.
Беше застанал близо до вратата на лабораторията — неподвижен силует в черна рамка.
— Не се тревожи Ян. Тези куршуми могат да пронижат дори слон. Купих го, след като старият Шортър беше удушен от скитник. Така или иначе, съществото не може да се качи тук. А и вратата е дебела пет сантиметра и е от здрав дъб.
— А онази там? — посочи Кътбърт към дъното на кабинета.
— Тя е към залата с динозаврите и също е от масивен дъб. — Той напъха ръджъра в колана си. — Онези глупаци тръгнаха към подземието като самоудавници. Трябваше да ме послушат.
Той отново затършува в чекмеджетата и извади фенерче.
— Чудесно! Не съм го използвал от години.
Просветна мъждукащ лъч, който потрепна в мрака от лекото потреперване на ръката му.
— Май не му е останал много живот — измърмори Кътбърт.
Райт изключи фенерчето.
— Ще го използвам само в краен случай.
— Моля те! — неочаквано се обади Рикман. — Моля те да го оставиш включено. Само за минута. — Беше седнала на някаква табуретка в средата на стаята, стиснала нервно ръцете си. — Уинстън, какво ще правим? Трябва
— Всичко по реда си — отговори Райт. — Трябва да пийна нещо, това първо. Нервите ми са изопнати докрай.
Тръгна към дъното на лабораторията и освети с фенерчето някакъв шкаф, от който извади бутилка. Чу се звън на стъкло.
— Ян? — попита Райт.
— За мене нищо — отговори Кътбърт.
— Лавиния?
— Не, не, не мога.
Райт се върна обратно и седна до една работна маса. Напълни чашата и я изпразни на три глътки. След което отново я напълни. Стаята се изпълни с топлия плътен аромат на малцово уиски.
— По-кротко, Уинстън — обади се Кътбърт.
— Не можем да останем в тази тъмница — нервно каза Рикман. — Трябва да има някакъв изход на този етаж.
— Казах ви, че всичко е блокирано — повиши глас Райт.
— А Залата на динозаврите? — попита Рикман, сочейки вратата в дъното.
— Лавиния — отвърна Райт, — залата на динозаврите има само един вход, пред който в момента е спусната аварийна врата. Напълно изолирани сме. Но е излишно да се безпокоите, защото онова, което уби Иполито и останалите, няма да тръгне след нас. Ще тръгне след лесната плячка — групата, която се лута из подземието.
Чу се звук от преглъщане и силен удар на стъкло върху масата.
— Оставаме тук още половин час, за да изчакаме. След това ще се върнем в изложбата. Ако дотогава не успеят да включат тока и да вдигнат вратите, знам друг изход. През изложбата.
— Изглежда познаваш всички тайни кътчета — обади се Кътбърт.
— Това беше моята лаборатория. И досега обичам да се отбивам понякога тук, да се измъквам от административните главоболия, да съм близо до моите динозаври.
Той се изкикоти и отново пи.
— Разбирам — кисело подхвърли Кътбърт.
— Част от изложбата „Суеверие“ е поместена в старата ниша на трилобитите. Преди години прекарвах часове наред там. Както и да е. Зад една от старите витрини с трилобити имаше проход към коридора „Бродуей.“ Преди години вратата беше задънена, за да се отвори място за нова витрина. Сигурен съм, че когато са подреждали „Суеверие“, само са заковали парче шперплат отгоре и са боядисали. Ще го изкъртим с шутове и ще разбием бравата с моя пистолет, ако се наложи.
— Струва ми се осъществимо — нетърпеливо възкликна Рикман.
— Не си спомням да съм чувал за подобна врата в изложбата — скептично подхвърли Кътбърт. — Сигурен съм, че охраната щеше да знае за това.
— Казах ти, че беше преди години — възрази Райт. — Запушиха я и забравиха за нея.
Последва продължително мълчание, докато Райт си наля ново питие.
— Уинстън — каза Кътбърт, — престани с това пиене.
Директорът гаврътна голяма глътка и отпусна глава.
— Ян — промълви след малко Райт, — как можа да се случи това? Загубени сме, както знаеш.