Реликвата
Шрифт:
— Само с най-високо ниво на допуск.
— По-важното е защо някой го е направил — настоя Марго. — Дали тазсутрешният проблем с централния компютър има нещо общо с това?
— Не — отвърна Мориарти. — Проверката, която направих, сочи, че файлът е заличен преди това. Не мога да кажа нищо по-конкретно.
— Заличен, а? — възкликна Смитбек. Изтрит завинаги. Колко чистичко, колко изискано! И колко навреме. Започвам да подозирам закономерност в това — доста гадничка.
Мориарти изключи компютъра и се отблъсна от бюрото.
— Конспиративните ти теории не ме интересуват — отсече той.
— Възможно ли е да е случайност? Или повреда? — попита Марго.
— Едва ли. В базата данни
— Тогава какво? — не се отказваше Смитбек.
— Нямам отговор. — Мориарти повдигна рамене. — Но е някакъв незначителен проблем.
— Това ли е всичко, което можеш да направиш? — изсумтя Смитбек. — И това ми било компютърен гений!
Засегнат, Мориарти вдигна очилата на челото си и се изправи.
— Изобщо не ме интересува — каза той. — Мисля да хапна нещо. — Той тръгна към вратата. — Марго, ще прегледам тази кръстословица.
— Приятни занимания — отвърна Марго, докато вратата се затваряше. — Знаеш ли, много си рязък, Смитбек. Джордж беше достатъчно любезен да отвори базата данни.
— И какво повече научихме? — попита той. — Дрън-дрън! Само единият сандък бил прегледан. Дневникът на Уитлеси продължава да липсва. — Той я изгледа самодоволно. — Аз обаче открих нещичко.
— Включи го в книгата си — каза с прозявка Марго. — Ще го прочета там. Ако успея да намеря екземпляр в библиотеката.
— „E tu, Brute?“ 10 — Смитбек се ухили и й подаде навит лист хартия. — Хвърли един поглед на това.
Беше ксерографирана статия от нюорлийнския „Таймс Пикъюн“ от 17 октомври 1988 г.
от Антъни Анастазия
Специално за «Таймс Пикъюн»
БЕЙО ГРОУВ, 16 октомври (АП). Малък товарен кораб, пътуващ за Ню Орлийнс, е заседнал снощи до малкия крайбрежен град. Засега не разполагаме с повече подробности, но предварителните съобщения сочат, че всички членове на екипажа са били изклани зверски в открито море. Бреговата охрана съобщи за заседналия кораб в 11:45 часа в неделя вечерта.
«Стрела де Венецуела» е 18 000-тонен товарен кораб с хаитянска регистрация и е извършвал курсове в Карибско море и по главните търговски пътища между Южна Америка и Съединените щати. Щетите са незначителни, а товарът е непокътнат.
Засега не е известно как хората от екипажа са намерили смъртта си и дали някой от тях е успял да се спаси. Пилотът на частен хеликоптер Хенри Ла Плейдж, който забелязал заседналия плавателен съд, съобщи: «Труповете бяха пръснати върху предната палуба, сякаш са били нападнати от някакъв свиреп звяр. Една от жертвите висеше от амбразура с размазана глава. Приличаше на касапница — никога не съм виждал подобна гледка.»
Местните и федералните власти си сътрудничат при разследването на убийствата — едно от най-бруталните кланета в историята на съвременното корабоплаване.
«В момента проверяваме няколко хипотези, но все още не сме стигнали до никакви заключения» — каза полицейският говорител Ник Леа. Все още не е направено официално изявление, но според федерални източници като възможни мотиви се разглеждат бунт, убийство за отмъщение от карибски конкуренти или морски пирати.“
10
И ти ли, Бруте? — Б.пр.
— Господи! — изпъшка Марго. — Описаните трупове…
— …
Марго се намръщи.
— Това се е случило преди почти седем години. Би трябвало да е съвпадение.
— Мислиш ли? — попита Смитбек. — Бих могъл да се съглася с теб, ако не беше обстоятелството, че в този момент корабът е пренасял сандъците на Уитлеси.
— Какво?
— Точно така. Открих товарителниците. Сандъците са превозени от Бразилия през август 1988 г. — почти една година след прекратяването на експедицията, доколкото схващам. След инцидента в Ню Орлийнс сандъците са престояли в митницата заради разследването. Минала почти година и половина, докато пристигнат в музея.
— Ритуалните убийства съпътстват сандъците по целия им път от Амазония! — промълви Марго. — Но това означава…
— Означава — добави мрачно Смитбек, — че ще престана да се хиля, когато чуя някой да говори за проклятие над експедицията. Означава още, че трябва винаги да заключваш вратата си.
Звънът на телефона ги стресна.
— Марго, скъпа — чу се гласът на Фрок. — Нещо ново?
— Доктор Фрок! Питам се дали мога да ви посетя в кабинета за няколко минути. В първия удобен за вас момент.
— Чудесно! — отвърна Фрок. — Дай ми малко време да разчистя хартиите си от бюрото и да ги изхвърля в кошчето за боклук. Да речем един часа?
— Благодаря — каза Марго и се обърна към Смитбек: — Ще трябва да…
Писателят беше изчезнал.
В един без десет на вратата се почука.
— Кой е? — попита Марго зад заключената врата.
— Аз съм — Мориарти. Може ли да вляза?
— Исках само да се извиня, че си тръгнах така внезапно — каза той, насочвайки се към един от столовете. — Просто Бил ме изнервя понякога. Никога не знае кога да престане.
— Джордж, аз съм тази, която би трябвало да ти се извини — отвърна Марго. — Не знаех, че ще се появи.
Помисли да му каже за статията във вестника, но се отказа и започна да подрежда чантата си.
— Искам да ти кажа още нещо — продължи Мориарти. — Докато обядвах, ми хрумна, че вероятно съществува възможност да открием все пак нещо за заличената информация за дневника на Уитлеси.
Марго престана да се занимава с чантата си и го загледа как сяда пред компютъра.
— Видя ли съобщението, когато влезе в мрежата? — попита той.
— За забавянето на компютрите ли? Голяма изненада. Два пъти блокира тази сутрин.
Мориарти кимна.
— Там се съобщаваше, че по обяд ще възстановят информацията от поддържащите записи. Пълното възстановяване отнема около трийсет минути. Което означава, че би трябвало да са приключили.
— Е?
— Един поддържащ запис архивира информацията за около два-три месеца. Ако подробният регистър за дневника на Уитлеси е изтрит през последните два месеца и ако поддържащият запис все още е в информационната памет, би трябвало да мога да го възстановя.
— Наистина?
Мориарти кимна.
— Направи го тогава? — настоя Марго.
— Съществува известен риск — продължи Мориарти. — Ако някой системен оператор забележи, че записът е отварян… би могъл да установи, че е станало през твоя компютър.
— Ще рискувам — отвърна Марго. И добави: — Джордж, знам, че си мислиш, че всичко това е налудничаво преследване на призраци, и изобщо не те обвинявам. Но съм убедена, че тези сандъци от експедицията на Уитлеси са свързани с убийствата. Не знам по какъв начин, но може би дневникът ще ни помогне да научим нещичко. Нямам представа с какво си имаме работа — сериен убиец, звяр или създание. А неизвестността ме плаши. — Тя стисна нежно ръката на Мориарти. — Но може би бихме могли да помогнем по някакъв начин. Длъжни сме да опитаме.