Реликвата
Шрифт:
Последва мълчание.
— Доктор Фрок смята, че би било полезна проверка за твоята програма, а и на мен ще помогне — настоя тя.
Кавакита не отговори веднага.
— Знаеш, Марго, че наистина бих искал да ти услужа. Но екстраполаторът все още не е готов да бъде използван от всеки. Все още отстранявам някои технически несъвършенства и не бих могъл да гарантирам за резултатите.
Лицето й пламна.
— От всеки ли?
— Съжалявам, зле избрах думата. Разбираш какво искам да кажа. Освен това в момента наистина съм претоварен, а и този полицейски час допълнително обърква
Линията прекъсна.
Марго се изправи, грабна сакото и чантата си и тръгна по коридора, за да вземе разпечатката. Беше убедена, че той ще направи всичко възможно да протака нещата до безкрайност. Е, да върви на майната си. Ще открие Мориарти и ще му даде разпечатката, преди да си тръгне. Ако не друго, може да обиколи изложбата с гид и да разбере за какво е цялата тази суетня.
Няколко минути по-късно прекоси бавно пустата мемориална зала „Селус“. На входа стояха двама пазачи, а в информационния център един гид заключваше ведомостите и подреждаше експонатите за продажба за следващия ден. „Ако въобще има посетители“ — помисли си Марго. Трима полицаи стояха точно под огромната бронзова статуя на Селус и разговаряха, без да я забележат.
Марго си спомни сутрешния разговор с Фрок. Ако не открият убиеца, мерките за сигурност може да станат по-строги. Може би защитата на дисертацията й ще се отложи. Или ще затворят целия музей. Марго тръсна глава. Ако се случи така, положително ще замине за Мазачусетс.
Тръгна към галерията „Уокър“ и задния вход на „Суеверие“. За неин ужас огромните метални врати бяха затворени и пред тях бяха поставени две месингови стойки, свързани с кадифен шнур. Встрани стоеше полицай, без да помръдва.
— Мога ли да ви услужа, госпожице?
На баджа му прочете Ф. БОРЕГАРД.
— Имам среща с Джордж Мориарти — отвърна Марго. — Предполагам, че е в изложбените зали. Трябва да му предам нещо.
Тя размаха разпечатката към полицая, който не се впечатли особено.
— Съжалявам, госпожице — каза той. — Минава пет. Не би трябвало да сте тук. Освен това — добави по-любезно той — до откриването изложбата е запечатана.
— Ама… — понечи да възрази Марго, но се обърна и тръгна с въздишка към ротондата.
Като зави зад ъгъла, спря. В дъното на пустия коридор зърна потъналата в сумрак огромна зала. Полицай Ф. Борегард зад ъгъла не я виждаше. Зави рязко наляво и тръгна по късо разклонение с нисък таван, което извеждаше в друг, успореден коридор. Може би все пак ще успее да открие Мориарти.
Изкачи едно широко стълбище, огледа се предпазливо и пристъпи бавно в една сводеста зала за насекоми. След това зави надясно и влезе в една галерия на второто ниво на Морската зала. Като всички кътчета в музея, беше зловеща и пуста.
Марго се спусна по едното от двете широки стълбища, които стигаха до гранитния под на основната зала. Пристъпвайки по-бавно, подмина група моржове в реални размери и една реалистично възпроизведена подводна скала. Знаеше, че подобни диорами като тази от трийсетте и четирийсетте години вече не се правеха, защото бяха много скъпи.
В далечния край на
Лявата врата беше заключена. Дясната обаче се открехна с лекота.
Погледна колкото е възможно по-небрежно зад гърба си: нямаше никого.
Вратата се затвори със съскане зад гърба й и тя се озова в тясното пространство между външните стени на галерията и гърба на изложбените витрини. Навсякъде беше осеяно с шперплатови плоскости и огромни пирони, а по пода се преплитаха електрически кабели. Вляво от нея се извисяваше подсилена с дървени подпори огромна конструкция от грубо приковани една към друга греди, която много напомняше гърба на декор в някое холивудско студио. Нито един от посетителите на „Суеверие“ нямаше да зърне това кътче от изложбата.
Запристъпва внимателно през тясното пространство, търсейки проход към централната част на залата. Светлината беше съвсем слаба — покритите с метални плочи крушки мъждукаха едва-едва на пет-шест метра разстояние една от друга, — а нямаше никакво желание да се препъне и да се стовари на пода. Откри тясна пролука между две дървени табла и реши да се промуши през нея.
Озова се в просторен вестибюл с шест стени. Готически сводове в три от стените отвеждаха към сумрачни коридори. По-голяма част от светлината идваше откъм няколко фотографии на шамани, осветени отзад от разположени близо до тавана осветителни тела. Огледа с боязън трите изхода. Нямаше никаква представа къде точно се намира — дали в началото или в края на изложбата — и накъде би трябвало да тръгне, за да открие Мориарти.
— Джордж? — подвикна плахо тя, боейки се да повиши глас сред безмълвния сумрак.
Закрачи по централния коридор към друга мрачна зала, по-продълговата от предишната и претъпкана с експонати. От време на време проблясваше по някой артефакт: маска, костен нож, покрита с нокти причудлива резба. Експонатите сякаш плуваха в кадифения сумрак. По тавана блещукаха странни, неопределени светлосенки.
В отдалечения край на галерията разстоянието между стените се стесняваше и Марго изпита смътно усещане, че навлиза в дълбока пещера. „Доста манипулативно“ — мина й през ума. Разбра раздразнението на Фрок.
Продължи да крачи през сумрака, придружена единствено от приглушения шум от стъпките си по дебелия килим. Забелязваше експонатите едва когато се озовеше пред самите витрини и се запита как ще намери обратния път към залата с шаманите. Надяваше се да открие незаключен изход — добре осветен незаключен изход — в друг край на изложбата.
Тясната зала пред нея се разклони. След моментно колебание избра десния коридор. Щом тръгна по него, забеляза малки ниши от двете страни, във всяка от които имаше по един чудноват артефакт. Тишината беше толкова плътна, че тя задържа дъх.