Реликвата

Чайлд Линкълн

Най-напред се опитаха да открият следа на самото място на престъплението. Не успяха и Хам предложи да потърсят следа в по-широк периметър около местопрестъплението, надявайки се да я доловят при оттеглянето от него.

Кучетата не бяха обучени да работят на закрито. Естествено беше да се объркат. Но вината не беше негова. Полицаите дори не му казваха дали търсят човек или животно. Сигурно и те не знаеха.

— Да тръгнем насам — обади се Д’Агоста.

Хам подаде ремъците на помощника си, който

тръгна след забилите носове в пода хрътки.

След това кучетата се разлаяха срещу една зала, пълна с кости на мастодонти, и когато отвориха вратата, миризмата на парадихлорбензинов консервант, която блъвна отвътре, стана причина за половинчасовото забавяне, докато кучетата възстановят обонянието си. А това беше само първата от цяла редица зали, пълни с животински кожи, горили във формалдехид, фризери с животински образци и претъпкан с човешки скелети склад.

Стигнаха до свод с отворена метална врата, зад която се спускаше каменно стълбище. Стените бяха варосани, а стълбището беше мрачно.

— Това сигурно е пандизът — изкикоти се един от полицаите.

— Отвежда в подземията — каза Д’Агоста, след като огледа скицата.

После махна с ръка към другия полицай, който му подаде дълго фенерче.

Късото стълбище ги отведе до тунел с тухлени стени, иззидани под формата на рибена кост, висок колкото човешки ръст. Преследвачът пристъпи с кучетата отпред, а Д’Агоста и Хам го последваха. Двамата полицаи бяха най-отзад.

— На пода има вода — каза Хам.

— И какво? — попита Д’Агоста.

— Ако тук е текла вода, няма да има следа.

— Предупредиха, че може да има локви — отвърна Д’Агоста. — Наводнява се само при валежи, а скоро не е валяло.

— Това е успокоително — съгласи се Хам.

Стигнаха до кръстовище, където се събираха четири тунела, и Д’Агоста се спря да погледне чертежа.

— Тъкмо си мислех, че трябва да се ориентирате — подхвърли Хам.

— Нима? — отвърна Д’Агоста. — Е, имам изненада за вас. Тези карти не обхващат подземията.

Едно от кучетата изскимтя и започна да души като обезумяло, което привлече вниманието на Хам.

— Насам. Бързо.

И двете кучета изскимтяха.

— Надушили са нещо! — обяви Хам. — Следата изглежда прясна. Вижте как е настръхнала козината им! Насочете светлината натам, не виждам нищо.

Кучетата бяха наострили уши и опъваха с все сила ремъците, вирнали носове във въздуха.

— Вижте, вижте! — възкликна Хам. — Следата е във въздуха. Усещате ли свежия въздух по бузите си? Трябваше да доведа болонките. Ненадминати са при въздушна следа!

Полицаите се промъкнаха покрай кучетата — единият с насочено напред фенерче, другият с готова за стрелба пушка. Тунелът пред тях отново се разклони и кучетата се втурнаха надясно.

— Задръжте ги, господин Хам,

нататък може да има убиец — предупреди Д’Агоста.

Кучетата се разлаяха оглушително.

— Седни! — извика помощникът. — Долу! Кастор! Полукс! Долу, да ви вземат дяволите! — Кучетата се мятаха напред, без да обръщат никакво внимание на заповедите. — Хам, нуждая се от помощ!

— Какво ви прихваща? — изкрещя Хам, пристъпи към обезумелите кучета и се опита да сграбчи нашийниците. — Кастор, долу!

— Накарай ги да млъкнат! — изкрещя Д’Агоста.

— Измъкна се! — извика помощникът.

Едното куче препусна напред в мрака.

Спуснаха се след заглъхващия кучешки лай.

— Усещате ли? — възкликна Хам и се закова на място. — Исусе Христе, надушвате ли?

Облъхна ги остра смрадлива воня. Останалото куче подскачаше и се мяташе от възбуда, докато накрая се освободи.

— Полукс! Полукс!

— Чакай! — викна Д’Агоста. — Забрави за секунда проклетите кучета. Да въдворим малко ред тук. Вие двамата минете отпред. Свалете предпазителите.

Двамата полицаи заредиха пушките.

В ехтящия мрак пред тях лаенето стана насечено и накрая престана. Възцари се миг тишина. После от тъмния като в рог тунел се понесе ужасяващ писък — сякаш оглушително изсвистяха гуми. Двамата полицаи се спогледаха. Звукът прекъсна внезапно, както се беше появил.

— Кастор! — изкрещя Хам. — О, Господи! Ранен е!

— Стой тук, по дяволите, Хам! — изрева Д’Агоста.

В този момент от мрака пред тях се метна някакъв силует и едновременно блеснаха две светкавици, придружени от два оглушителни взрива, които отекнаха и замряха в тунела. Надвисна напрегната тишина.

— Проклет идиот, застреля кучето ми — промълви тихо Хам.

Полукс лежеше проснат на два метра пред тях, а от главата му бликаше кръв.

— Нахвърли се право срещу мен… — оправда се единият от полицаите.

— Исусе Христе! — прекъсна го Д’Агоста. — Млъкнете най-после. Там все още има нещо.

Откриха другото куче на стотина метра навътре в тунела. Беше разкъсано почти на две и червата му бяха изтекли навън.

— Господи, погледни това — изпъшка Д’Агоста.

Хам не отговори нищо.

Точно зад кучето тунелът се разклоняваше. Д’Агоста не откъсваше поглед от трупа.

— Без кучетата не можем да разберем накъде е тръгнало — каза накрая той. — Да се махаме оттук, по дяволите, и да оставим експертите да се оправят с тази каша.

Хам не каза нищо.

9

Останал неочаквано насаме с Марго в ресторанта, Мориарти се почувства още по-неловко.

— Е? — подкани го тя след кратко мълчание.

— Всъщност аз исках да разговарям с вас за работата ви.