Рекетьорът
Шрифт:
— Благодаря ви.
— За нищо.
Привеждам се напред и впервам поглед в очите му.
— Вижте, директоре, знам какво говоря. Разбирам, че не можете да се доверите на затворник, но ме изслушайте. Разполагам с изключително ценна информация, до която ФБР отчаяно би желало да се добере. Моля ви, обадете им се.
— Не знам, Банистър. И двамата ще изглеждаме като глупаци.
— Моля ви.
— Ще си помисля. А сега изчезвай и кажи на надзирател Марвин, че не съм удовлетворил молбата ти да отидеш на погребението.
— Да, сър, и благодаря.
Предчувствам, че директорът няма да устои
Излизам от административната сграда и поемам през вътрешния двор — централна зона на лагера ни. От западната страна са двете сгради за по сто и петдесет човека всяка, а от източната страна на двора има още две такива. Източният кампус и западният кампус — все едно се разхождаш в приятен малък колеж.
Надзирателите имат стая за почивка близо до столовата и точно там откривам надзирател Марвин. Ако прекрача прага на стаята им, сигурно ще ме застрелят или обесят. Металната врата обаче е отворена, така че надниквам вътре. Марвин се е проснал на един сгъваем стол с чаша кафе в едната ръка и мазен сладкиш в другата. Смее се заедно с още двама надзиратели. Ако ги провесиш с кука през вратовете и ги претеглиш заедно на кантар за месо, тримата ще минат петстотин килограма.
— Какво искаш, Банистър? — изръмжава Даръл, когато ме вижда.
— Само да ви благодаря. Директорът не ми позволи, но въпреки това благодаря.
— Няма защо, Банистър. Съжалявам за баба ти.
После надзирателят затваря вратата с ритник. Тя се затръшва в лицето ми, металът дрънчи и вибрира и за част от секундата ме разтърсва до основи. Чувал съм този звук и преди.
Арестът ми. Членовете на Даунтаун Сивик Клъб се събираха на обяд всяка сряда в историческия хотел „Джордж Уошингтън“ на пет минути от кантората ми. Бяха около седемдесет и пет човека и всички освен трима бяха бели. В онзи ден се оказах единственият присъстващ чернокож, не че имаше значение. Седях на дълга маса, с мъка преглъщах обичайното гумено пилешко и студен грах и си говорех празни приказки с кмета и с един застрахователен агент от „Стейт Фарм“. Бяхме засегнали обичайните теми — времето и футбола — и лекичко навлязохме в политиката, но това винаги правехме изключително предпазливо. Беше типичен обяд за Сивик Клъб — трийсет минути за хранене, после трийсет минути за лектора, чиято реч рядко беше вълнуваща.
През онзи паметен ден обаче нямаше да имам възможност да я чуя.
На входа настана някакво вълнение, после най-неочаквано в залата нахлу отряд от тежковъоръжени федерални агенти, готови да изтрепят всички ни. Спецчасти в пълно нинджа снаряжение — черни униформи, дебели бронежилетки, сериозно оръжие и онези германски бойни каски, прочули се заради войските на Хитлер.
— Малкълм Банистър! — ревна един от тях и аз инстинктивно се изправих и изломотих:
— Какво има?
Мигом към мен се насочиха най-малко пет автомата.
— Горе ръцете — кресна безстрашният командир и аз вдигнах ръце.
За броени секунди ги извиха зад гърба ми и за пръв път през живота си усетих неописуемото стягане на китките с белезници. Ужасно и незабравимо
— Това е безобразие!
Излишно е да споменавам, че след драматичното нахлуване срещата на клуба беше преустановена.
Палячовците в униформа ме обкръжиха и ме изведоха през фоайето на хотела и изхода. Някой беше проявил любезността да подшушне на местната телевизия и една камера засне как ме пъхнаха на задната седалка на черен шевролет тахо с по една горила от двете ми страни. На път за градския арест попитах:
— Наистина ли е необходимо всичко това?
Без да се обръща, здравенякът, който караше, ми нареди:
— Затваряй си устата!
— Всъщност не съм длъжен да си затварям устата. Можете да ме арестувате, но не можете да ме принудите да млъкна. Разбирате ли го?
— Затваряй си устата.
Горилата от дясната ми страна допря дулото на пушката си до коляното ми.
— Моля ви, махнете пушката, ако обичате — казах, но оръжието не помръдна.
Продължавахме да пътуваме.
— Сигурно здравата качвате адреналина, момчета! Вероятно е ужасно вълнуващо да връхлитате грубиянски и да тормозите невинни хора — същинско Гестапо!
— Казах ти да млъкнеш.
— А аз казах, че няма да млъкна. Имате ли заповед за ареста ми?
— Имам.
— Дайте да я видя.
— Ще ти я покажа в затвора. А сега млъквай.
— Защо ти не млъкнеш?
Виждах част от врата му под немската щурмова каска — почервеня от яд. Поех си дълбоко въздух и си наредих да се успокоя.
Каската. Носих същата през четирите години в морската пехота, четири години активна служба, включваща истински бойни действия през Първата война в Залива. Втори полк, осми батальон, втора дивизия на американската морска пехота. Ние бяхме първите американски военни части, влезли в сражение с иракчаните в Кувейт. Не беше сериозна битка, но видях достатъчно ранени и убити и от двете страни.
Сега бях заобиколен от шепа измислени войничета, които не бяха чували истински изстрел и не можеха да пробягат километър и половина, без да припаднат. И това бяха добрите.
Когато пристигнахме в ареста, там имаше фотограф от местния вестник. Горилите ме въведоха бавно, като се постараха да бъда сниман отвсякъде. Така си представяха работата с медиите.
Не след дълго щях да науча, че друг екип правителствени биячи са нахлули в кантората на „Коупланд, Рийд и Банистър“ почти по същото време, докато аз съм обядвал с колегите си в клуба. Благодарение на бляскавата си предвидливост и прецизното планиране смесеният щурмови екип изчакал до обед, когато единственият човек в кантората беше клетата госпожа Хендерсън. Тя разказа впоследствие, че федералните нахлули през входната врата с извадени оръжия, крясъци, ругатни и заплахи. Хвърлили върху бюрото й заповед за обиск, накарали я да седне на стол до прозореца и я уверили, че ще я арестуват само ако помръдне, после се заели да изтърбушат скромната ни кантора. Отмъкнали всички компютри, принтери и няколко десетки кашона с папки. По някое време господин Коупланд се върнал от обяд. Когато се възпротивил, насочили пистолет към него и той седнал до разплаканата госпожа Хендерсън.