Рекетьорът
Шрифт:
На цялото ни семейство се полага малко късмет, но надали ще ни споходи.
— Снощи говорих с Руби — осведомява ме баща ми. — Тя е добре, изпраща ти поздрави и ми каза, че последното ти писмо било много забавно.
— Моля те, предай й, че писмата й означават много за мен. Не е пропуснала нито седмица за пет години.
Руби е светъл лъч в нашето разпадащо се семейство. Тя е брачен консултант, а съпругът й е педиатър. Имат три съвършени деца, които не пускат да припарят до своя опозорен чичо Мал.
След дълго мълчание казвам:
— Благодаря ти за чека, както винаги.
— Радвам
Всеки месец ми изпраща сто долара и аз съм му много признателен. Отиват в сметката ми и ми дават възможност да си купувам неща от първа необходимост като химикалки, листове за писане, книги и прилична храна. Повечето хора от Бялата банда получават чекове от близките си. Буквално никой от Черната не получава нито цент. В затвора винаги разбираш кой има пари.
— Мина почти половината — отбелязва баща ми.
— Още две седмици и ще станат пет години — пояснявам.
— Времето лети.
— Навън може би. Уверявам те, че от тази страна на стената часовникът върви много по-бавно.
— Въпреки това трудно може да повярва човек, че си тук вече пет години.
Така е наистина. Как оцеляваш години наред в затвора? Като не мислиш за времето, за месеците или седмиците. Мислиш за днешния ден — как ще го преживееш, какво ще правиш. Утре, като се събудиш, още един ден ще бъде зад гърба ти. Дните се трупат, седмиците отминават, месеците стават години. И ти осъзнаваш, че си силен, че можеш да функционираш и да оцеляваш, понеже нямаш избор.
— Решил ли си какво ще правиш? — пита ме Хенри.
Всеки месец ми задава същия въпрос, все едно ей сега ще ме освободят. Търпение, напомням си. Той ми е баща. И е тук! А това е много.
— Всъщност не. Има още много време.
— На твое място щях да започна да се замислям — отбелязва той, убеден, че в моето положение щеше прекрасно да знае как да постъпи.
— Току-що завърших трето ниво по испански — казвам с известна гордост.
В Кафявата банда имам добър приятел, Марко, който е отличен преподавател по чужди езици. Лежи за трафик на дрога.
— Май не след дълго всички ще заговорим на испански. Завладяват ни.
Хенри не понася имигранти, не понася никой с акцент, хора от Ню Йорк или от Ню Джърси, безработни или живеещи от социални помощи и смята, че бездомните трябва да бъдат арестувани и заселени в лагери, които в неговите представи ще бъдат по-лоша версия на „Гуантанамо“.
Преди няколко години си разменихме остри думи и той ме заплаши, че ще престане да ме посещава. Загуба на време е да се караме. Няма да го променя. Достатъчно добър е да идва да ме вижда, затова най-малкото, което мога да направя, е да се държа прилично. Аз съм осъден престъпник, той не е. Той е победител, аз съм загубеняк. Това, изглежда, е важно за Хенри, макар да не знам защо. Може би защото съм завършил колеж и после право — непостижима мечта за него.
— Сигурно ще напусна страната — казвам. — Ще отида някъде, където мога да използвам испанския си, например в Панама или в Коста Рика. Топло време, плажове, хора с тъмна кожа. Там не се интересуват дали имаш криминално досие и дали си лежал в затвора.
— Изглежда за предпочитане, нали?
— Да, татко, когато си в затвора,
Той кима. Бяхме водили този разговор поне десетина пъти.
— Освен това мразиш властите — казва баща ми.
— О, да. Мразя федералните власти, ФБР, прокурорите, федералните съдии, глупаците, които управляват затвора. Много неща ненавиждам в тях. Лежа тук десет години за престъпление, което не съм извършил, защото някой наперен прокурор трябва да си повиши коефициента на успеваемост. А след като правителството може да осъди жалкия ми задник без никакви улики, представи си неизброимите възможности, които ме очакват сега, когато на челото ми ще пише „осъден престъпник“. Ще се махна от тук, татко, само да изляза.
Той кимва и се усмихва. Разбира се, Мал.
3
Предвид важността на онова, което правят, противоречията, които нерядко ги заобикалят, и насилниците, които понякога се изправят пред тях, е направо забележително, че в тази страна са убити само четирима федерални съдии.
Почитаемият Реймънд Фосет току-що бе станал номер пет.
Тялото му било намерено във вилата край езерото, която си построил и която често посещавал през уикендите. Когато не се явил за делото си в понеделник сутринта, правните му асистенти изпаднали в паника и се обадили на ФБР. Скоро агентите открили местопрестъплението. Вилата се намирала сред гъстите гори в Югозападна Вирджиния, на планински склон над малък и девствен водоем, известен като езерото Хигинс. Няма да го намерите на повечето пътни карти.
Нямало признаци за нахлуване с взлом, за борба или съпротива, нищо освен две мъртви тела с дупки от куршуми в главата и един празен метален сейф в сутерена. Съдия Фосет бил намерен близо до сейфа, застрелян два пъти в тила — определено било екзекуция, и край него на пода имало голяма локва засъхнала кръв. Първият експерт на местопрестъплението предположил, че съдията е мъртъв поне от два дни. Според един от асистентите му той напуснал кабинета към три часа в петък следобед. Смятал да тръгне с колата си право към вилата и да работи там усилено през целия уикенд.
Другото тяло било на Наоми Клеъри, трийсет и четири годишна разведена майка на две деца, наскоро наета от съдията като секретарка. Съдията, който бил на шейсет и шест години и имал пет деца на зряла възраст, не бил разведен. Двамата с госпожа Фосет живеели разделени от няколко години, но още ги виждали заедно в Роуаноук, когато поводът го изисквал. Всички знаели за раздялата им и понеже съдията бил известен човек в града, тя предизвиквала някои клюки. Съпрузите доверили на децата и на приятелите си, че просто не могат да понесат развода. Госпожа Фосет имала пари. Съдия Фосет имал обществено положение. И двамата, изглежда, били относително доволни, и двамата обещали да нямат други връзки. Споразумели се да се разведат, ако и когато някой от двамата срещне друг човек.