Происход

Кори Джесика

— Ейо, аз…

Внезапно чувам викове и откраднатото ни време свършва. Обръщам се и виждам размазани от дъжда силуети, които се показват зад ъгъла и се устремяват към мен. Твърде късно. Точно като Алекс и Мариан. Закъсняхме.

— Ейо, бягай! — изкрещявам, щом ме достигат. Силни ръце ме сграбчват и ме повличат нанякъде. Виждам от другата страна на оградата мъже, които се приближават към Ейо. Не, не, не…

— Бягай, Ейо! Моля те! Обещавам, че ще те намеря!

И той ги вижда, но вместо да побегне, се

изправя пред Тимоти, който стига първи до него. Ахвам, когато Тимоти замахва с юмрук, но Ейо го избягва и забива собствения си юмрук в брадичката на гарда. Главата на Тимоти отскача назад от удара, но той не губи равновесие — обръща се гневно към Ейо и пак нанася удар. Сигурно все още е под въздействието на тока, защото прави опит да избегне удара, но вместо това залита и ударът на Тимоти попада точно в корема му.

— Ейо! — пищя аз.

Той се изправя на крака, но е късно. Тимоти го хваща за китката и го дърпа. Ейо се бори и дори силата на Тимоти е подложена на изпитание от момчето Ай’оа. Но пристигат и други мъже и скоро Ейо е обграден и го държат десетки ръце.

— НЕ! — крещя аз и се мъча да се освободя от Паоло.

— Спри, Пиа! — заповядва той. — Тимоти! Доведи момчето в лабораторията.

При тези думи силата ме напуска. Обръщам ужасен поглед към човека, когото някога смятах за герой. В лабораторията?

— Точно така, Пиа. Изглежда днес все пак ще приготвим Имортис.

Глава 33

Ейо сипе заплахи и обиди, но трима мъже го държат здраво и го пренасят през комплекса. Той се мята и се бори, кожата му е хлъзгава от дъжда и им създава значителни трудности да го удържат, но въпреки това не успява да се измъкне. Имам чувството, че са забили нож в корема ми и с всяка следваща стъпка острието влиза все по-дълбоко.

Отвеждат ни обратно в лабораторията, където Ейми се размина на косъм със смъртта. Тимоти и хората му се мъчат да удържат Ейо, докато Джейкъб и Харуто завързват с колани ръцете, глезените, тялото и врата му към масата. Сергей му запушва устата и така спира гневните му викове.

Паоло казва с ужасяващо приятен глас:

— Хайде да пробваме пак.

Насочвам поглед към калните си обувки и не казвам нищо, твърдо решена да мълча и да запазя спокойствие, докато умът ми трескаво търси изход. Но такъв няма. В главата ми са единствено думите на Ейо. Обичам те.

— Харуто! — Паоло протяга ръка и Харуто му подава спринцовка. Няма нужда да питам каква е течността в нея. Въпреки решението ми да запазя спокойствие, сърцето ми се разтуптява още по-бързо.

— Ела! — Той прави жест към Сергей и Джейкъб и те ме бутат напред. Когато отказвам да помръдна, ме вдигат и ме изблъскват до Ейо, който продължава да се съпротивлява. Бих искала да имам същия боен дух, но той, изглежда, ме е напуснал.

Паоло поставя спринцовката в ръката ми и когато продължавам да стоя с опънати пръсти, той ги сгъва насила.

— Няма да го направя. Не можете да ме накарате! — Съпротивлявам

се и се мъча да пусна спринцовката на земята. Паоло вади анкерпласт и облепва юмрука ми. Сълзи изгарят очите ми, но отказвам да се предам. Трябва да мисля ясно.

Само че започвам да губя надежда.

— Мислиш си, че ако ме принудиш да го направя веднъж, ще промениш решението ми? — питам с глас между шепот и ръмжене.

— Разбира се, че не, мила моя — прошепва Паоло в ухото ми, а брадата му ме гъделичка по врата. — Ще го променя, след като те накарам да го направиш десет или петдесет пъти, или колкото пъти е необходимо. Все пак — той махва с ръка, — имаме цяло село, върху което да се упражняваме.

— Не.

— Изглеждаш странно разстроена от съдбата на хора, които дори не познаваш — казва той замислено. — Или пък ги познаваш?

Паоло кимва към отсрещния ъгъл и изведнъж виждам, че леля Хариет седи в сянката със свити ръце и гледа в земята.

— Какво искаш от нея? — питам.

— Истината, мила Пиа. И истина, каквато не си бяхме и представяли. Докато ти си беше в стаята, с доктор Фийлдс имахме интересен разговор, преди да бъдем прекъснати от опита на твоя приятел да се самоизпържи на оградата.

— Казала си му за Ейо и мен? — питам я направо. Тя не ме поглежда в очите, но кимва.

— И не само това — каза ни и други смайващи неща — добавя Паоло. — Както изглежда, сама си направила важно откритие? Искаш ли да го споделиш?

Изстинала от ужас, се вторачвам слисано в леля Хариет.

— Казала си му? За… — спирам, защото може и да греша.

Но не греша. Той се усмихва.

— Да, Пиа. Тя ни каза. През цялото това време тайната на възпроизвеждането на елизиума си била ти. Абсолютно невероятно. Това растение има толкова странен жизнен цикъл!

— Предателка — прошепвам. Тя продължава да избягва погледа ми, като се взира в обувките си. Червената й коса крие изражението й. Ако беше достатъчно близо, щях да я наплюя.

— Може ли да си ходя вече? — пита тя.

Паоло махва с ръка и я освобождава.

Когато минава покрай мен, леля Хариет прошепва:

— Съжалявам, Пиа.

Вратата се затваря зад нея и Паоло въздъхва.

— Хората са готови на всичко срещу подходяща цена, Пиа. Открий най-дълбокото им желание и ще ги подчиниш на волята си. Този чудесен принцип важи, мила моя, дори и за теб.

Той кимва към Ейо.

Поглеждам го право в очите и се опитвам да открия в този студен поглед чичото, когото познавах някога. Невъзможно е. Познавам лицето, но не и човека. Това съм аз, чичо Паоло, Пиа. Познавам те през целия си живот. Не прави това.

Докато разговаряме, другите работят над Ейо. Изчистват лицето му от боята и махат дори огърлицата с ягуара. Лишен е от всичко, което го прави Ай’оа. Прилича повече отвсякога на чичо Антонио. Дали подозират? Знаят ли кой е баща му?