Происход

Кори Джесика

Предишната енергия на чичо Паоло е позаглъхнала, но все още виждам на лицето му следи от нея.

— Пиа, време е.

Кимвам бавно и забелязвам, че задният ъгъл на помещението е скрит зад завеса.

— Ще ти позволя да приготвиш Имортис — казва чичо Паоло.

Сърцето ми слезе в петите още когато влязох в стаята, а сега внезапно се качва в гърлото ми, като паникьосана маймуна, търсеща път навън.

— Какво да направя? — прошепвам.

Той ми подава спринцовката и ми казва да седна. Сядам вцепенено на най-близкия стол, обградена в полукръг от най-елитните — и с най-каменни лица — биолози

в света. Светкавица прорязва небето навън и по лицата им пробягват синьо-бели отблясъци.

— Пиа — започва чичо Паоло с равен и спокоен глас, — ти бе тествана безброй много пъти през последните няколко години — тестове, които вероятно са те обърквали и дори ядосвали. Тяхната конкретна цел беше да покажат дали си способна да извършваш този вид изследвания, които са необходими за постигането на нашата голяма цел — да осъществим истинската мисия на изследователския институт Литъл Кеймбридж.

Изричам думите автоматично:

— Да усъвършенства човешкия вид чрез евгеника и биоинженерство с цел да се създаде безсмъртният Хомо сапиенс.

— Точно така. Днес е кулминацията на всичко това, на всички тестове. Заради твоето отлично представяне и безупречни резултати, знаем, че ти си напълно способна и подходяща за задачата.

Не. Само това не… Със сигурност има друг начин…

Чичо Паоло си поема дълбоко въздух.

— Тя е смесването на катализатора и елизиума. Задача, която се пада на теб — нашата най-голяма надежда и нашето най-висше постижение.

Полазват ме тръпки по врата от начина, по който изрича думата „катализатор“.

— Ела, Пиа.

Тръгвам с него към завесата в ъгъла, а останалите учени ме следват. Чичо Паоло хваща завесата. Тя е на бели и сини шарки, като одеялата, които използваме за пикниците, които си правим в двора при специален повод.

— Катализаторът — казва чичо Паоло и дръпва завесата.

В малка бяла роба, простряна в безсъзнание на металната маса за прегледи, лежи Ейми.

Глава 31

— Добре ли си? — пита чичо Паоло.

Другите мърморят зад гърба ми: „Казах ви, че не е готова…“, „Прекалено много искаме от едно момиче…“, „По дяволите, Паоло, трябваше да ни послушаш…“

Той им изсъсква да запазят тишина.

— Пиа, знаеш какво трябва да направиш. Това е единственият начин. За благото на вида ни, Пиа. Само това има значение. Целта оправдава средствата.

Казвал ми е и преди тези думи — за котето.

Започва да ми се повдига, а гръдният ми кош сякаш е стиснат в менгеме. Майка ми ме прегръща през раменете.

— Бъди силна заради нас, Пиа. Бъди силна заради мен. Заради себе си — подтиква ме тя.

— Хайде, Пиа — окуражава ме чичо Джейкъб. — Можеш да го направиш. Всички ние сме го правили. Необходимо е.

— Той е прав — добавя чичо Паоло и чичо Сергей промърморва нещо в съгласие. Чичо Харуто запазва мълчание и усещам как тъмните му очи сякаш пронизват гърба ми.

Моята съдба да нося смърт. Моето кърваво наследство. Към тялото на Ейми са прикачени електроди, чрез които на екран с монотонни бипкания се отчита сърдечната й дейност. Вкарали са пластмасова

тръбичка във вената от вътрешната страна на лакътя й и през нея към окачена на кука найлонова банка тече тънка струя кръв. Ръката й виси от масата за опити. Виждам три яркочервени капки кръв на пода — трябва да са паднали, когато са й слагали тръбичката.

Ръката на Ейми потръпва. Дали другите забелязват? Събужда ли се? Как е попаднала тук? Отвлекли ли са я?

После я виждам, точно когато отвън проехтява мощен гръм, от който прозорецът подрънква.

На плота на мивката, захвърлена и забравена от екипа Имортис, лежи огърлица с малка каменна птичка.

Моята огърлица.

Автоматично посягам към врата си. Гол е. Трябва да е паднала снощи, вероятно докато Капукири ми разказваше легендата… и Ейми я е намерила.

И е дошла до Литъл Кейм, за да ми я върне.

Умът ми препуска и сглобява пъзела. Ейо ми беше разказал за Ай’оа, които напуснали селото, когато учените им обещали да ги заведат в градовете и да ги возят на самолети. За Ай’оа, които обърнали гръб на своите хора и никога не се върнали.

Още лъжи, и то лъжи, завършили със смърт.

Значи тази сутрин някой е излязъл от Литъл Кейм. Кой? Чичо Тимоти? Обикалял е около комплекса, навлязъл е в джунглата… и дори не му се е наложило да ходи до Ай’оа. Затварям очи и си представям как е протекло всичко. Ейми бързо върви сред дърветата с огърлицата в ръце, а маймунката й я следва. Чичо Тимоти или който е бил спира и осъзнава, че работата му току-що се е улеснила, защото пред него се е появила една Ай’оа, разхождаща се съвсем сама из джунглата. Беззащитно дете, нищо повече. Лесна плячка.

Ужасът ме обгръща като студен, зъл вятър и ме пронизва от главата до краката. Нищо несъзнаващата Ейми, тръгнала на такава благородна, деликатна мисия и заловена от чудовища.

Заради мен. Всичко това е заради мен. От началото до края, дългият списък от имена и смърт, започващ още от 1902 година, безброй унищожени животи… всичко е заради мен.

Олюлявам се и чичо Харуто се напряга, вероятно усещайки, че съм на път да припадна. Но не го правя. Оставам на крака, защото истината, с която се сблъсквам е толкова ужасяваща, толкова унищожителна, че не мога да си позволя лукса да припадна.

Заслужавам да изстрадам тази истина.

Думите, които леля Хариет изрече само преди минути, препускат из мозъка ми: Не биха могли да вкарват обекти през цялото време — някой отвън би забелязал.

Освен ако обектите изобщо не идват от външния свят — защото учените си имат цяло село нищо неподозиращи жертви тук, в Амазония — Ай’оа. Моите Ай’оа. Някъде дълбоко в сърцето ми пламва огън.

Как смее да протяга окървавените си ръце към моите Ай’оа! Как смее да прави това с моята сладка невинна Ейми! Как смее да връчва в моите ръце иглата, която ще причини смъртта й? И да очаква аз да извърша неговото отвратително престъпление.