Происход
Шрифт:
Тежката метална врата се затваря зад мен и аз побягвам. Алай ме следва с дълги скокове по петите, големите му лапи са безшумни. Трябва да обиколя по-голямата част от Литъл Кейм, преди да стигна до портата. Сърцето ми препуска не от бягането, а от вълнение. Две аларми означават, че са дошли провизиите.
Получаваме доставки само веднъж на няколко месеца и пристигането им винаги е голямо събитие. Чичо Тимоти, едър мускулест мъж с кожа по-тъмна от обсидиан, отговаря за пътуването през джунглата до Литъл Мисисипи, най-близката река до Литъл Кейм. Не знам
Портата е единственият вход или изход от нашия комплекс и сега се разтваря, за да пропусне камионите. Те са три — огромни, гневно ръмжащи, покрити с платнища, с кални колела. С грохот и бълващи пушек, те навлизат по широкия черен път пред трапезарията и спират с поклащане. Чичо Тимоти изскача от първия камион, а плешивата му глава блести от пот. Завързал е носна кърпа около устата и носа си и когато дотичвам, той я сваля и се усмихва. Има най-белите зъби, които съм виждала.
— Здравей, малка госпожице. Дойде да дадеш прегръдка на чичо Ти, нали? — той разперва ръце, но аз сбръчквам нос и се извъртам настрани. Мирише като Мърморко.
— Отвратителен си! Какво донесе? Къде беше? — Изтичвам зад камиона и се покатервам на бронята, за да надникна вътре. — Търгува ли с туземците?
Откакто чух за първи път за обитателите на джунглата, които чичо Тимоти нарича „туземци“, много искам да видя някой от тях. Досега не съм имала възможност, тъй като той обикновено ходи до селото им, когато има нужда да изтъргува пресни плодове. Учените често го придружават, за да ги разпитат как да използват определени растения за лекарства.
— Слез оттам, Пиа! — вика майка ми. Тя е сред тълпата от хора, която се събира около камионите. Всички изглеждат развълнувани, защото дните на доставките са единственият ни контакт с външния свят.
Поглеждам кутиите и щайгите с нетърпение, чудейки се какво ли съдържат. Попадам на кутия с надпис „Скитълс“ и картинка на дъга, май съдържаща бонбони, когато внезапно някой изниква иззад щайгите. Стресната, отскачам назад и се приземявам до Алай.
Жена е. Присвива очи и се прозява, сякаш току-що се е събудила и по смачканите й дрехи си мисля, че наистина е така.
— О, здравейте — казва тя със сънена усмивка. — Значи това е Литъл Кейм?
Никога досега не съм чувала такъв акцент. Косата й е шокиращо оранжева като на маймуна ревач, а къдриците й са разпилени във всички посоки.
— Това е Литъл Кейм — отговарям предпазливо. — Ти коя си?
— Доктор Фийлдс! — казва глас зад мен, обръщам се и виждам крачещия към нас чичо Паоло. — Добре дошли! Много ми е приятно да се запознаем!
Той й помага да слезе. Тя е много висока и слаба и бялата й риза е покрита с кафяви петна. Трябва да ме е видяла как я зяпам, защото се засмива и подръпва ризата си.
— Кафе — обяснява тя. — Трябва да съм изпила четири
Внезапно всички притихват.
— Къде е Манаус? — питам.
Тя ме зяпва с недоумяваща усмивка.
— Какво имаш предвид под „къде е Манаус“? Трябва да минеш през Манаус, ако искаш да стигнеш до където и да било в тази джунгла…
— Доктор Фийлдс — прекъсва я чичо Паоло, — сигурен съм, че сте изтощена. Елате вътре, ще ви намеря нещо за хапване и ще ви покажа стаята ви.
— Звучи прекрасно! Опа! Изчакайте само миг! — Тя се покатерва в камиона, навежда се и търси нещо вътре. Забелязвам, че чичо Паоло, чичо Антонио и още няколко чичовци наблюдават как докато рови дупето й се клатушка нагоре-надолу. Намръщвам се. Не знам какво да мисля за тази жена доктор Фийлдс. Никой не ми е казал, че ще дойде.
— А! Ето го! — Тя се появява и държи голяма метална манерка, с вид сякаш това е току-що открито от нея лекарство срещу рак. — Кафето ми!
— Отлично, отлично — казва чичо Паоло. Той й предлага ръка, но тя я пренебрегва, скача тромаво и за малко да си счупи глезена.
— Опа! — извиква. — Толкова съм непохватна! Ха! О, ягуар! Здравей, красавецо!
Тя се навежда и праща целувка на Алай. Очаквам той да изръмжи, както прави с всички, но вместо това отива при нея и започва да мърка, докато тя го чеше зад ушите. Накрая тя заявява, че е готова за вечеря и за малко топло кафе и, бърборейки по целия път, повежда групата мъже към трапезарията. Всеки от тях се мъчи да избута другите, за да й подаде ръка и да се представи. Те изчезват вътре и тълпата около камионите намалява значително. Алай се търка в крака ми и продължава да мърка.
— Предател — изсъсквам аз. С прозявка той ляга на земята и започва да си лиже лапите.
— Каква глупачка — казвам на чичо Антонио. — Изобщо, кой я покани?
— Какъв ти е проблемът, Катеричке? Изглежда симпатична. — Той поглежда тъжно към трапезарията и аз въздъхвам. Поне не се присъедини към комитета по посрещането. Сякаш в отговор на облекчението ми, той добавя:
— По-добре да видя дали няма нужда от помощ за багажа — и си тръгва.
— Ами провизиите? — извиквам аз. — Кой ще разтовари тези неща? Аз ли?
Посочвам камионите, но той не ми обръща внимание. Чичо Тимоти идва, потупва ме по рамото и се смее.
— Изглежда новата ни рижавелка получи доста помощ, а, Пиа? Тя е откачалка и говори достатъчно, за да накара и ленивец да поиска да избяга от пътя й.
— Но коя е тя?
— Доктор Хариет Фийлдс е инженер биомедик. Идва да смени Смидърс, струва ми се.
— Чичо Смидърс напуска? — Древният белокос учен е по-дълго в Литъл Кейм от всеки друг. Някои казват, че е бил тук и преди трийсет години, когато се е случил инцидентът. Освен инженер биомедик, той е и художник и винаги държи четката си за рисуване под ръка.