Над всичко
Шрифт:
Без да каже дума повече, Баян бавно тръгна към кладата. И усети как някакво раздвижване стана зад гърба му, чуваха се гласове, слаби възклицания. Баян се обърна. Всред тълпата се бе изправил старият княз, високата му суха фигура стърчеше над всички други. Но изглеждаше съвсем спокоен, само сините му вдлъбнати очи блестяха по-силно.
— Оставете ги да си вървят! — каза той властно.
В тълпата се чу глух ропот.
— Давам три дни срок на чужденката да си отиде… Тя е дошла с добро, нека си върви с добро…
— Нямаш право, велики княже! — обади се
— Когато стане нужда, народната воля трябва да се събере в юмрук. Сега аз съм юмрукът.
— Но тя е магьосница, велики княже…
— Мълчи, Слав! — тоя път нетърпеливо и строго се обади старият княз. — Баян е прав, не искам да въвеждаш тук византийските нрави…
После се обърна към тълпата и вдигна властно ръка:
— Хайде, вървете си по домовете…
През тълпата мина сърдит ропот. И като че ли известно време хората се колебаеха — да послушат или да не послушат своя княз. Но после ропотът утихна, те с наведени глави поеха към хижите. Само Зара остана още известно време сама на площада, сините й очи бяха пълни с гняв и мъка. Но тя не гледаше към Баян, гледаше към привързаната за стълба девойка. Не разбираше какво е харесал той в това слабичко телце, в тая рядка, права руса косица. Най-после погледите им се срещнаха — светлият и тъмният. И светлият не издържа, макар че в тъмния нямаше ни омраза, ни тържество. Беше просто нещастен поглед на обикновено нещастно момиче. Зара прехапа устни и разплакана тръгна към бащината си хижа.
През това време Баян бе вдигнал меча и трескаво режеше с него конопеното въже, с което бе привързана за стълба. Ина слезе от костера. Старият княз все още стоеше на площадката — сух и величествен. Той гледаше към девойката и погледът му ставаше все по-добър и по-тъжен. Двамата приближиха към него, като че ли без дъх от преживяното премеждие.
— Кажи ми, дъще, истината — проговори тихо старият княз. — От коя страна си дошла при нас?
Ина мълчеше смутено. Как да му обясни гая неразбираема истина? Как да не огорчи стареца, който я гледаше с такова доверие?
— Княже, дойдох при вас от страната на великата надежда — отвърна тя най-сетне.
— И тая далечна страна се намира в далечното бъдеще? — попита недоверчиво князът.
— Всяка надежда се намира в бъдещето. И колкото е по-голяма, толкова по-далече се намира от нас…
— Ако е тъй, надеждата никога не може да стане истина… Защото винаги трябва да вървим след нея…
— Не, княже, настигаме ги понякога… Особено по-малките и по-близките надежди… Но ги изяждаме бързо като медена пита… Само великата надежда стои винаги пред нас.
— Мъдро говориш, дъще — поклати глава скръбно старецът. — Но не блести ли тя много силно, когато е близко… Май че не е за слабите човешки очи… Ето, съвсем е заслепила моя син… И не вижда вече той нито себе си, нито своето племе…
— Ти си прав — отвърна тихо девойката. — Дойдох при вас да събирам приказки, а ще събера скърби и огорчения… Аз ще се върна в моята страна, княже…
— Ина! — трепна Баян.
— Всеки в своето време, Баян… Така е било и винаги
Това бяха последните думи на девойката. Тя се поклони леко на стария княз и пое към ловджийската хижа.
6
Баян я настигна и се изравни с нея. По лицето й обилно течаха сълзи.
— Ти си отиваш, Ина?
— Да, Баян…
— Но великият княз ни даде три дни.
— Страх ме е, Баян.
— От какво?
— От всичко… От моето бъдеще ме е страх… И от твоето настояще…
— Но князът обеща… Те повече нищо лошо няма да ни направят…
— И все пак ме е страх! — изрече отчаяно девойката. — Заради тебе, Баян… И не само заради тебе… Нали ти обясних… От едно яйце не се излюпва само едно пиле. Излюпват се хиляди… Ако ти загинеш, ще изчезне в бъдещето всичко, което произхожда от тебе… Ще се наруши целият световен ред…
Младежът спря. Нещо непонятно, нещо трескаво я парна в погледа му.
— Той и без това ще се наруши! — заяви младежът рязко. — Ще се наруши, ако си отидеш веднага…
— Какво искаш да кажеш? — попита Ина, поразена и от погледа му, и от думите му.
— Каквото казах! — все така рязко отвърна младежът. — Тоя меч може да погуби всеки живот… Даже и моя…
— Баяне, това е ужасно!
Ина го гледаше със затаен дъх и все още не можеше да повярва на ушите си. Наистина ли беше произнесъл тия невероятни думи?… Откъде можеха да се родят в душата му?… Това съвсем не приличаше на всичко, което бе чела за древните векове… Човек да се убие за любовта си!… Тя все още го гледаше. Нещо безумно се бе затаило в дъното на неговите очи, нещо, което не съществуваше в нейния свят. Тя не го разбираше, но усещаше как властно прелива в сърцето й. Струваше й се, че нейното сърце няма да издържи, ще се разкъса на хиляди късове. Такова огромно и страшно чувство имаше у тоя древен човек.
Тя се обърна и тръгна безпомощно по пътеката. Не, нищо не беше вълчият капан с острите металически зъби. Тоя беше много по-жесток и безмилостен. Тя поразена разбра, че вече няма да се отскубне от него. А като че ли в тоя миг и не искаше.
Баян отново я настигна.
— Разбра ли, Ина?
— Разбрах — отвърна тя едва чуто. — Ще остана при тебе…
Тя не каза: „Ще остана при тебе три дни.“ И разбираше добре, че вече не владее себе си… Може би по-късно!… Може би като мине това необяснимо замайване, това непонятно чувство, което цялата я разтърсваше. По-късно, по-късно!… А сега да върви!…
И от тоя миг девойката заживя като в сън. И като че ли стана съвсем друга, непозната и непонятна дори на себе си. Ина покорно скубеше фазаните, които той носеше. Това не я ужасяваше, не хвърляше душата й в смут. Пеперудите вече не й приличаха на летящи цветя. Те си бяха просто обикновени пеперуди. Тя вече не усещаше себе си. Не знаеше дали е щастлива, или нещастна. Но не можеше в тия часове да си представи някакъв друг живот… Сега тя просто живееше, без да си дава сметка за нищо — като тревите и като дърветата.