Над всичко

Вежинов Павел

Ина въздъхна горчиво. Не биваше да отлага повече. Трябваше да му обясни това, което той никога нямаше да разбере. И все пак трябваше да го обясни. Трябваше поне съвестта й да бъде чиста.

— Баян, Баян, колко работи не разбираш! — промълви тя тъжно.

— Само едно нещо разбирам, че искам да останеш при мене!

— А точно това абсолютно не е възможно. Ние сме като осъдени… Ама разбери, че наистина не мога, не ми е разрешено… И вече никога не бива нито да мислиш, нито да говориш за това. Иначе веднага ще си отида…

— Защо,

Ина?… Аз лош ли съм?

— Не си лош, Баян… Даже напротив…

— Ами тогава?… Какво ни пречи?…

— Какво ни пречи?… Ами пречи ни една теория… Но ти не знаеш какво е теория… На по-прост език тя се казва причинно-следствената теория…

— Нищо не ти разбирам…

— Да, трудно ще разбереш… Седни, Баян…

Баян седна на едно от ниските дървени столчета. Ина по очите му познаваше, че не й вярва.

— Как да ти обясня! — започна тя притеснено. — Там е цялата работа, че всяко нещо на тоя свят е произлязло от нещо друго. Това разбираш ли?

— Ами това е съвсем просто. Козичката е произлязла от козата.

— Точно така… Птицата от яйцето, цветето от мъничкото семенце. Философите казват, че всяка причина си има следствие и не може следствие без причина… Това е железен закон — казват те. Ето например — ти живееш в своето време. И ти си реален в това време, както аз съм реална в моето време… Ако не съм аз, ти ще се ожениш, ще имаш деца… Те ще станат князе, пълководци, може би ще водят войни, ще сътворят човешката история… Но там е цялата работа, че нашата история е вече произлязла от вашата.

— Не те разбирам — вдигна рамене Баян безпомощно.

— Но трябва да разбереш! Мисли, докато го разбереш — в края на краищата това не е толкова трудно… Нашето време се е излюпило от това яйце, което наричаме твое време… Ако ние сменим яйцето с наше яйце, тогава ще се роди не моето време, ще се роди някакво друго време… В което аз навярно няма да съществувам същата, каквато съм сега, защото вече съм съществувала… Сега разбираш ли?

Той мълчеше. И все пак тя усещаше, че тоя път нещо разбира.

— Това означава, Баян, че всичко от мен до теб е подредено по един железен начин причина-следствие, причина-следствие. Ако се върна назад и променя нещо от миналото, ще се обърка цялата световна история. Нашите теоретици казват, че от това може да произлезе мирова катастрофа…

Баян я гледаше с втренчен, неподвижен поглед.

— И ти вярваш в тия измислици? — запита той мрачно.

— Длъжна съм да вярвам…

— А това значи, че ти изобщо не мислиш за мен — помръкна той. — Историята! Какво ме интересува историята?… Всеки човек си има своето право… Те не могат да вземат нашето право.

Тя изведнъж почувствува, че сърцето й се изпълни с необясним гняв.

— А ти пък нямаш право да говориш от мое име. Отде знаеш, че аз те харесвам… Мислиш, че като си ловец и син на княза, та всичко ти е позволено?… И всичко трябва да става така, както на теб ти се иска?

Той

се изчерви едва забележимо, в погледа му се появи недоумение.

— Но ти сама дойде в моята хижа.

Тя разбра мигновено, че очевидно с тая постъпка — поне в неговите очи — бе направила своя избор.

— Извинявай, Баян, но в нашето време това не означава нищо.

— Нищо?

— Искам да кажа никакво обещание.

— И ти ще си отидеш някой ден?

— Да, Баян!

Той мълчеше, лицето му бе съвсем потъмняло.

— Тогава по-добре си иди веднага — каза той. — Утре ще бъде много по-лошо от днес…

— Да, в това си съвсем прав…

Тя стана и почна мълчаливо да подрежда вещите си в малкото куфарче. Когато погледна към него, той все още седеше на столчето, лицето му не изразяваше нищо.

— Сбогом, Баян…

— Сбогом — промълви той едва чуто.

На прага я лъхна топлината на слънцето, което се бе показало над върховете на дърветата. И заедно с блясъка отново усети в сърцето си непонятната мъка. Острото усещане за безсмислие и празнота едва не закова стъпките й. Но тя храбро продължи. В гората самотно се обаждаха птици, жужеха насекоми. Никога вече нямаше да чуе тия звуци. Никога нямаше да види луна без хора. Никога вече няма да пие топло козе мляко. И него нямаше да го види повече до края на своите дни, колкото и да са те далече. Нито него, нито очите му, нито копието му, което прониза звяра. Мъката изстискваше сърцето й, но тя знаеше, че няма да се върне. Все пак психолозите нещичко разбираха, вековете ги бяха научили. Хората от нейното време умееха да владеят своите чувства. Вече не плачеха дори на филмите, в които хората от старите времена все още плачеха. Вече не се хвърляха в дълбоките пропасти, не се нараняваха до смърт, не се тровеха. Бяха господари на себе си. Може би понякога съжаляваха дълбоко в душите си за това, но наистина се владееха.

Стъпките й ставаха все по-уверени и по-твърди. Мъчеше се да не чува гласовете, които я съблазняваха — гласовете на птиците. Мъчеше се да не вижда глухарчетата, които вятърът носеше над ниските храсти. Мъчеше се да не усеща горещия дъх на билките. Тоя чист и прозрачен свят я спираше на всяка крачка, но тя вървеше. Нямаше да се върне.

И внезапно чу в далечината глас, плътен като звук на тръба:

— Инаа!.

Тя трепна, но продължи със същата стъпка. Все пак той скоро я настигна.

— Ина! — И тръгна редом с нея.

Сега пък Ина мълчеше и лицето й бе неподвижно.

— Остани, Ина — каза той, като все още леко се задъхваше от тичането. — Остани поне още няколко дни… Аз вече нищо няма да ти говоря.

— Не бива, Баян — настоя тихо девойката. — Ти си прав, днес е по-добре, отколкото утре…

— Само няколко дни…

— Безсмислено е, Баян…

— А приказките? — досети се той изведнъж. — Ами аз още не съм ти разказал всички приказки…

Тя бавно поклати глава: