Маршрут 666
Шрифт:
— Капитан Уокси — поде с въздишка Дагоста. — Това не може да обясни…
— Може и още как! — запъна се Уокси.
Вратата в дъното на залата рязко се отвори.
— Защо не съм известен за това събиране, дявол да го вземе? — избоботи гневен глас.
В момента, в който се обърна, Марго разпозна сипаничавото лице над безупречната, отрупана с орденски лентички униформа на директора на полицията Хорлокър, който пъргаво се спускаше по стълбите, следван по петите от двама униформени полицаи. Миг преди да нахлузи непроницаемата маска, по лицето на Дагоста пробяга изражение на досада.
— Шефе,
— Какво си изпратил? Доклад? — изгледа го кръвнишки Хорлокър, спрял на пътеката. — Доколкото съм осведомен, пак допускаш същата проклета грешка, която направи и при разследването на убийствата в музея, Вини! Пак не информираш висшето ръководство на полицията и може би отново ще се окаже, че изобщо не държиш нещата под контрол — както двамата с онзи задник Кофи твърдяхте и при предишното следствие! Нека ти напомня, че докато зарежеш тъпата си версия за сериен убиец, музеят се напълни с трупове!
— Изключително некоректно отразяване на събитията, господин началник! — обади се с меден гласец Пендъргаст.
Хорлокър се втренчи в него и намръщено процеди:
— Кой е пък тоя?
Дагоста понечи да отговори, но Пендъргаст вдигна ръка:
— Остави на мен, Винсънт. Директор Хорлокър, аз съм специален агент Пендъргаст от ФБР.
— Аха! — мрачно кимна шефът. — И вие бяхте участник в онази музейна каша!
— Цветиста метафора — мазно се усмихна Пендъргаст.
— Мога ли да попитам какво търсите тук? — нетърпеливо го изгледа началникът. — Случаят е извън вашите правомощия.
— Помагам на лейтенант Дагоста в качеството си на консултант.
Хорлокър се намръщи още повече.
— Дагоста няма нужда от помощ!
— Моля за извинение, че за пореден път ще изразя несъгласие — продължаваше да се усмихва Пендъргаст. — Според мен той, вие и всички останали имате отчаяна нужда от помощ. — Погледът му се плъзна по лицето на Уокси и отново се закова върху Хорлокър. — Не се безпокойте, господин началник, не гоня слава, не ми трябват награди и повишения. Нямам никакво намерение да ръководя разследването и мисля да се огранича в ролята на специалист по криминални профили.
— Много успокояващо, няма що! — озъби се Хорлокър и се извърна към Дагоста. — Е, какво открихте?
— Главният патолог е на мнение, че до петък ще успее да идентифицира и втория скелет. Освен това твърди, че зъбните отпечатъци са оставени от човек. Или от неколцина.
— Неколцина? — повтори Хорлокър.
— Мисля, че събраните улики говорят за наличие на повече от един извършител — потвърди Брамбъл.
Хорлокър изглеждаше притеснен.
— Искате да кажете, че двама побъркани канибали се разхождат на воля из града? За Бога, Вини, напрегни го малко тоя твой мозък. Имаме работа с бездомен сериен убиец, който ловува измежду себеподобните си. И понякога случайно попада на нормални хора, озовали се на неподходящо място в неподходящо време. Имам предвид Памела Уешър и онзи Битърман.
— Нормални хора? — измърмори Пендъргаст.
— Знаете, за какво говоря. Полезни членове на обществото. Хора с постоянен адрес. — Хорлокър се намръщи и насочи поглед към Дагоста. — Определих ти краен срок и очаквах много повече от това.
— Убеден
— И аз мисля така — кимна Хорлокър и огледа присъстващите в очакване на възражение. — Явно е някакъв бездомен нещастник, който най-вероятно живее някъде в района на Сентрал Парк и изведнъж си е въобразил, че може да се превърне в нов Музеен звяр. Обаче в „Таймс“ излиза един изключително просташки материал и градът се обръща с краката нагоре! — Завъртя се отново към Дагоста и изръмжа: — Докладвай какви ще бъдат следващите ти действия!
— По-спокойно, шефе — обади се Пендъргаст. — От опит знам, че колкото повече крещи човек, толкова по-малко казва.
— Не можете да ми говорите по този начин! — изръмжа Хорлокър, преодолял първоначалното си смайване.
— Тъкмо обратното — хладно го изгледа Пендъргаст. — Единствено аз в тази зала мога да ви говоря по този начин. И по силата на това ще посоча, че вие направихте цяла поредица от забележителни, но абсолютно голословни твърдения. Първо, че убиецът е бездомник. Второ, че живее в района на Сентрал Парк. Трето, че е психар. И четвърто, че е само един. — В бледосините му очи се появи нещо като умиление, сякаш пред него стоеше не висш офицер от полицията, а палаво хлапе. — Само в едно изречение успяхте да вкарате рекордно количество догадки, директор Хорлокър!
Полицейският началник го гледаше с дълбоко смайване, устата му безмълвно се отваряше и затваряше. Направи крачка напред, после спря, хвърли унищожителен поглед на Дагоста и се понесе към изхода, следван от задъханите си подчинени.
Трясъкът на вратата бе последван от тишина.
— Що за идиотски демонстрации? — промърмори Фрок и неспокойно се размърда в инвалидния стол.
Дагоста въздъхна тежко и се обърна към Брамбъл:
— Най-добре ще е да му изпратите копие от заключенията си. Редактирано, разбира се. Само най-важното, но го подкрепете и с част от картинките си. Като за четвърто отделение, иначе няма да го разбере.
Брамбъл избухна в гръмотевичен смях.
— Ще направя всичко възможно, лейтенант — обеща той и попипа плешивото си теме.
Уокси ги изгледа неодобрително, стана и тръгна към вратата.
— Упражненията ви в сарказъм за сметка на шефа са крайно непрофесионални! — подхвърли през тлъстото си рамо той.
— Лично аз имам достатъчно важна работа, за да не си губя времето с тъпи шеги.
Дагоста срещна погледа му и тръсна глава:
— Размислих, докторе. Направете го като за трето отделение, за да приобщим към четенето и високоуважавания капитан Уокси!
Смитбек се отдръпна от наблюдателния отвор до прожекционния апарат и с доволна усмивка изключи магнетофона. После наостри уши, за да не пропусне опразването на залата под краката си.
Операторът надникна от стаичката зад кабината и тревожно попита:
— Нали казахте, че…
— Знам какво съм казал — махна с ръка Смитбек и извади портфейла си. — Ето ти една двайсетачка.
Онзи пое банкнотата и бързо я мушна в джоба си.
— Ох, при тези мизерни заплати в музея… — направи опит да се оправдае той.