Измамата
Шрифт:
Сподави кратка прозявка и погледна към часовника. След няколко минути щеше да е време да потеглят.
Румсървисът беше дошъл преди половин час, което означаваше, че Блек вече беше наспан, изкъпан и заситен.
За разлика от нея самата…
Тя потисна още една прозявка, след което вдигна дясната си ръка във въздуха. Само леко, почти незабележимо потрепване.
Ефектът от приспивателното все още не беше отшумял. Хапчетата не и помагаха съвсем за проблемите със съня и макар че лекарят и каза да увеличи дозата, тя най-често се оказваше по-скоро в замъглен ступор, отколкото
Едни хапчета, за да изкара нощта, други, за да изкара деня…
Мислите и продължаваха да кръжат. Банковият сейф, паспортите, револверът, Тате Самер — или ако всъщност не се казваше Андре Пелас — и накрая, естествено, Хенке.
Беше му звъняла четири пъти през нощта, а освен това му прати и есемес. Грубо нарушение на указанията на Стигсон. Но точно както обикновено тя се беше добрала единствено до безчувствената гласова поща.
Можеше, разбира се, да е съвпадение, вероятно точно така стояха нещата. Децентрализирана терористична организация, наричана понякога Играта можеше и да няма нищо общо с онази игра, в която Хенке се беше забъркал.
Беше свикнала със смътните заплахи, в СЕПО те бяха почти ежедневие. Но не можеше да знае със сигурност, не и преди да е говорила с Хенке, да е чула гласа му и да се е убедила, че е добре. Че нищо от случващото се около PayTag и Блек нямаше общо с него.
Слушалката в ухото и изпука.
— Намясто пред главния вход сме, шефе — каза Шелгрен. — Тук има десетина души, няколко репортери и ранобудна групичка, дошла да се озърта за кралски особи и известни личности. Но няма и следа от демонстранти, край!
— Добре, искам двама души отпред на тротоара. Вероятно до няколко минути ще тръгнем, край!
— Разбрано!
В дъното на коридора се отвори врата и Томас излезе навън.
Костюмът беше същият, както и мокасините, но ризата беше нова. Точно както и предшестващата я тя водеше неравна борба с широкия врат на Томас и възелът на вратовръзката му вече сериозно се беше разхлабил.
— Добро утро, Ребека. Готови ли сме?
— Всичко е подготвено, връщаме се обратно до летище „Брома“ и излитаме. Хеликоптерът побира четирима пасажери, така че няма да гъчкаме.
— И всичко за там е уредено?
— На място ще вземем две коли, изпратих ги снощи, веднага след разговора ни.
— Отлично, Ребека, впечатляващо ефективно, трябва да призная…
Тя кимна и погледна встрани.
— Тъкмо получих съобщение от мистър Блек — продължи Томас. — Ще е готов след пет минута.
— Благодаря, ще информирам останалите.
В мига, в който натисна копчето на предавателя, тя забеляза леката, едва забележима издутина под сакото на Томас до дясното му бедро. Можеше да е блекберито му, повечето американци изглеждаха твърде привързани към калъфите за колани. Агент 007 с право да пише имейли…
Но внезапно се оказа убедена, че издутината беше нещо съвсем различно.
Нещо значително по-опасно…
Тя отвори уста, за да каже нещо, но гласът на Шелгрен в слушалката я прекъсна.
— Шефе, мисля, че имаме малък проблем…
Той
Две черни коли стояха паркирани точно пред входа с двама прилежащи им костюмари на тротоара до тях. Отдалече смърдяха на ченгета, затова той спазваше нужната дистанция. Но само преди броени минути нещата се раздвижиха с пълна скорост. Няколко минибуса спряха малко по-нататък покрай кея и от тях се изсипа цяло стадо хора. Двайсет-трийсет, може би повече, всички в светли гащеризони и бели пластмасови маски, които ги караха да изглеждат на практика еднакви. Само за няколко секунди те завзеха тротоара и докато той внимателно се приближаваше, започнаха да разгъват банери.
Костюмарите видимо се изнервиха, той видя единия от тях да говори по микрофона на китката си.
Той направи няколко бързи крачки, за да се приближи, но почти веднага се принуди да забави темпото. Ами ако Блек се прегрупираше и поемеше по друг път в последния момент? От задната страна сигурно също имаше изход?
Никога нямаше да успее да стигне навреме…
По дяволите!
Запъти се покрай кея, следейки внимателно случващото се от другата страна на улицата. Беше се присъединил и телевизионен екип, което изглежда посъбуди изморените фотографи, и те се заеха да се бутат с останалите. Суматохата се забелязваше все повече и той виждаше как наоколо се струпват любопитни.
Бял ван със затъмнени стъкла се дотъркаля отнякъде и закри гледката за няколко секунди, преди да паркира малко встрани.
Демонстрантите се бяха настанили пред въжето. Изглеждаха зловещо, облечени в белите си гащеризони и маски. Никой от тях не казваше нищо, единствените звуци идваха от фотографите и тв-пичовете, които се бореха за място.
Единият костюмар продължаваше да говори по микрофона. Не изглеждаше особено доволен от ситуацията.
Изведнъж откъм Шепсхолмен бавно се зададе полицейски автомобил и другият костюм пристъпи на улицата и му махна да се приближи.
HP се промъкна между паркираните минибуси. Кратката разходка от „Кунгсгатан“ го беше изтощила напълно, така че беше принуден да се облегне на една от колите, за да си поеме дъх.
Белият ван стоеше само на няколко метра вдясно с включен двигател. Удари го спарен лъх на горещи павета и изгорели дизелови газове, но той беше твърде изморен, за да му пука. Бяха се присъединили още любопитни, около входа вече се бяха скупчили поне петдесет-шейсет души.
Полицаите бяха паркирали патрулния си автомобил и се бяха качили на тротоара.
Стояха и говореха с костюмираните ченгета и HP се възползва от случая, за да пресече улицата.
Нокиата беше в предния му джоб и му отне около минута да я включи.