Измамата
Шрифт:
Десният му крак вече едва отговаряше на команди, а освен това му ставаше все по-трудно да диша.
Спря за няколко секунди, събираше сили. После опита да пъхне лоста между тенекията и вратата на хладилника. Не успя и за малко да изпусне инструмента. Изведнъж почувства врата си подут, клепачите му горяха и ставаше все по-трудно да фокусира.
Дълбока насечена глътка въздух.
После още една…
Този път лостът се закрепи, ключалката отхвърча настрани, но от усилието той изгуби равновесие и се строполи на пода. За миг се изкуши да
Но вратата бавно се отвори и острата светлина от лампата на хладилника го наведе на други мисли. Застана на колене, после с помощта на вратата изправи тяло.
Хладилникът беше празен.
Или поне почти. По средата на най-горния рафт лежеше малък спретнат комплект от пет предварително напълнени спринцовки.
Той се изправи с мъка на крака, събори един от стъклените рафтове, после още един. Протегна се към спринцовките, сключи пръсти около хладната повърхност.
После всичко почерня…
11. Electric Sheep
Черният самолет се приземи две минути преди указаното време, но Ребека беше така погълната от мислите си, че едва го забеляза.
— „Глобал Експрес“ 41 , не е зле!
— К-какво?
— Самолетът на Блек, November Six Bravo.
Шелгрен посочи към пистата.
— Може да прелети Ню Йорк — Токио без междинни кацания. Някой във фирмата каза, че самолетът бил лично негов, не на компанията. Един „Глобал Експрес“ може да побере двайсет пасажери, но Блек, естествено, предпочита да пътува сам…
41
„Bombardier Global Express“, модел луксозни бизнес-джетове, произвеждани от „Bombardier Aerospace“. — Б.пр.
— Ммм — смънка тя и примижа, за да види по-добре.
Шелгрен продължи да мели за различни видове самолети, но тя го слушаше само с половин ухо. Странно беше да види самолет, изцяло боядисан в черно. Повечето самолети бяха бели или сиви, но тя предположи, че цветът беше statement сам по себе си. Самолетът зави по едно от платната за рулиране и се приближи бавно към мястото за паркиране.
Тя отвори вратата на колата и слезе. По някаква причина се чувстваше малко нервна.
Хареса Блек почти незабавно.
Всичко друго беше невъзможно. За разлика от на практика всички други випове, с които беше работила, той тръгна право към нея, подаде и ръка и се представи — все едно беше нужно да го прави…
Освен това я помоли да опише мерките за сигурност, даже я попита какво би искала да направи той, за да улесни нейната и работата на останалите охранители…
На живо беше по-висок, отколкото бе изглеждал по CNN, а също и по-млад.
Може би се дължеше на това, че се усмихваше повече, отколкото го правеше по телевизията. Блестящо бяла усмивка, която веднага се оказа заразна.
Блек не можеше да е на много повече от четиридесет. Беше поне
По някакъв начин повтарящият се жест придаваше на очите му още повече присъствие и енергия.
За пътувал десет часа Блек изглеждаше почти нагло свеж. По ризата и по сакото му нямаше и най-малка гънка, така че трябваше да се е преоблякъл, може би дори изкъпал?
Ако се съдеше по изложението на колегата, на частния самолет на Блек не му липсваха никакви удобства. Но както Шелгрен, така и папката и с предварителна информация бяха сгрешили за едно. Блек не беше пътувал сам. Едър късоподстриган мъж с бичи врат, мокасини и зле стоящ провиснал костюм също бе дошъл със самолета.
За кратко тя си помисли, че беше стюард. Но после срещна погледа му и веднага промени мнението си. Бичият врат безспорно беше от нейния бранш.
Мъжът стоеше настрана, но тя виждаше, че внимателно слуша разговора им.
Щом тя настани Блек на задната седалка на колата си и провери повторно дали всичкият багаж си е на мястото, бичият врат дискретно я придърпа встрани.
— Томас — каза той кратко и тя не разбра дали това всъщност беше личното или фамилното му име. — Chief Security Office at PayTag — продължи той. — Pleased to meet you, Rebecca. I’ve heard a lot about you…
Тя кимна кратко, докато се здрависваха.
За съжаление, не мога да кажа същото, помисли си тя. Никой изобщо не те е и споменавал.
Той тичаше.
Колкото можеше, право към изхода далеч в края на коридора.
Но въпреки че се напрегна до краен предел, въпреки че вратите на офисите от двете му страни профучаваха покрай него толкова бързо, че едва успяваше да ги възприеме, не се приближаваше до целта си. Чуваше как преследвачите го настигат…
Сивият линолеум под краката му се огъваше, ставаше все по-мек с всяка измината крачка.
Почти като…
Пясък.
Той продължи да тича.
Знаеше, че все още са по петите му. Чуваше дъха им да прорязва пустинната нощ.
Змиите се появиха от нищото. Изскочиха от скривалищата си с широко зейнали усти и оголени зъби. Десетки, може би дори стотици. Опита се да ги избегне, тичаше на зигзаг по пясъчните дюни, за да бъде по-трудна мишена.
Но беше невъзможно.
Усети зъби да пронизват бедрата му.
Веднъж, два пъти, три…
И още…
После змиите ненадейно изчезнаха.
Той хвърли бърз поглед през рамо и ги видя да се приближават. Стотици костюмирани мъже, спринтиращи по пясъка. Бомбетата на главите им бяха смъкнати почти до веждите, но там, където трябваше да са носът и очите им, имаше само голяма зелена ябълка.