Изкушена
Шрифт:
Изведнъж Стиви Рей изпита страх, приглади назад мокрите си коси и се стегна.
— Държиш се като страхливка и глупачка! — упрекна се тя на глас и после се уплаши още повече, когато думите й прозвучаха неестествено усилени от леда и мрака.
Защо беше толкова нервна, по дяволите?
— Може би защото криеш разни неща от най-добрата си приятелка измърмори тя и после стисна устни. Гласът й беше твърде силен в тъмната ледена нощ.
Но тя щеше да разкаже всичко на Зоуи. Наистина! Просто не й беше останало време. Пък и Зоуи си имаше достатъчно тревоги и не й трябваше още стрес.
Стиви Рей подритна отчупен, покрит с лед клон. Знаеше, че няма значение дали е трудно. Щеше да говори със Зоуи. Трябваше. Но по-нататък. Може би много по-късно.
По-добре беше да се съсредоточи върху настоящето, поне в момента.
Тя присви очи, засенчи ги с ръка, опитвайки се да ги предпази от парещия леден дъжд, и се взря в клоните на дърветата. Въпреки мрака и бурята, зрението й беше добро и Стиви Рей изпита облекчение, когато не видя големи тъмни тела, спотайващи се над нея. Откри, че е по-лесно да върви в края на пътя, и продължи по Двайсет и първа улица, отдалечавайки се от манастира, като непрекъснато поглеждаше нагоре.
Стиви Рей долови мириса едва когато стигна до оградата между имота на монахините и луксозните жилищни сгради в съседство.
Кръв.
Лоша кръв.
Тя спря, придоби свиреп вид и подуши въздуха, който беше изпълнен с влажното, мухлясало ухание на леда, покрил земята, и характерния остър мирис на асфалта под краката й. Стиви Рей не обърна внимание на тези миризми и се съсредоточи върху кръвта. Не беше човешка, нито дори на новак, затова не миришеше на слънчева светлина и пролет… мед и шоколад… любов и живот, и всичко, за което бе мечтала. Не, тази кръв ухаеше на тъмни сили./Беше. твърде гъста/. В нея имаше нещо, което не беше човешко. Все пак обаче привлече, макар че дълбоко в душата си Стиви Рей знаеше, че греши.
Мирисът беше на нещо странно и неземно и я доведе до първите тъмночервени капки. В бурята и мрачните мигове преди зазоряване усъвършенстваното й зрение видя, че това са само мокри петна върху леда, покрил пътя и тревата до него. Но Стиви Рей знаеше, че там някъде има кръв. Много кръв.
Нямаше животно или човек да лежи на земята и да кър-ви, но имаше диря от тъмна течност, която се сгъстяваше върху дебелия лед, отдалечаваше се от улицата и продължаваше към най-гъстата част на горичката зад манастира.
Инстинктите й на хищник се задействаха светкавично. Стиви Рей затаи дъх и безшумно се запромъква по кървавите следи.
Нещото беше под едно от най-големите дървета и се беше свило под грамаден, наскоро прекършен клон, сякаш се беше довлякло там да се скрие и умре.
Стиви Рей потрепери, когато видя гарвана-демон.
Съществото беше огромно, по-голямо отколкото изглеждаха от разстояние. Лежеше на една страна и главата му беше притисната до земята, затова Стиви Рей не виждаше лицето му много добре. Гигантското му крило беше изкривено под странен ъгъл, очевидно счупено, а човешката ръка под него беше окървавена. Краката му също бяха човешки и свити така, сякаш бе умряло в ембрионално положение. Стиви Рей си спомни, че чу как Дарий стреля, докато той, Зоуи и групата бягаха като прилепи от ада по Двайсет и първа улица към манастира.
— По дяволите! — прошепна тя. — Трябва да е било страховито падане.
Сложи ръце около устата си и се приготви да извика Далас и другите момчета да й помогнат да преместят трупа някъде, когато гарванът-демон трепна и отвори очи.
Тя се вцепени. Двамата се втренчиха един в друг. Червените очи на съществото се разшириха. Изглеждаха изненадани и невероятно човешки на птичето лице. Огледаха я и обходиха мрака зад нея, за да проверят дали е сама. Стиви Рей машинално приклекна, вдигна ръце в отбранителна позиция и се съсредоточи да призове земята да й даде сили.
Тогава гарванът-демон заговори:
— Убий ме! Сложи край на мъките ми — изпъшка от болка той.
Звукът на гласа му беше толкова човешки и абсолютно неочакван, че Стиви Рей спусна ръце и залитайки, отстъпи назад.
— Ти можеш да говориш! възкликна тя.
А после гарванът-демон направи нещо, което крайно я стъписа и необратимо промени хода на живота й.
Той се засмя.
Сухият подигравателен звук завърши със стенание от болка, но беше смях и придаде човечност на думите му.
— Да… — задъхано отвърна той, — Говоря. Кървя. Умирам. Убий ме и да приключим. — Гарванът-демон опита да се надигне, сякаш изгаряше от нетърпение да умре, и движението го накара да извика в агония. Човешките му очи се изцъклиха и той изпадна в безсъзнание на замръзналата земя.
Стиви Рей пристъпи към действие, преди да си спомни дори дали е взела решение. Стигна до него и се поколеба само за секунда. Гарванът-демон се беше свлякъл по лице, затова за нея не беше трудно да отмести встрани крилете му и да го хване под мишниците. Той беше огромен, голям, кол кото едър мъж и тя се подготви, че ще бъде и тежък, но не беше така. Всъщност беше толкова лек, че беше супер лесно да го влачи. Това и направи, докато съзнанието й крещеше: Какви ги вършиш, по дяволите?
Наистина, какви ги вършеше?
Стиви Рей не знаеше. Знаеше само какво няма да направи. Тя нямаше да убие гарвана-демон.
ТРЕТА ГЛАВА
Зоуи
— Ще се оправи ли? прошепнах аз, за да не събудя Старк, но очевидно не успях, защото затворените му клепачи трепнаха и устните му леко се изкривиха в болезнено подобие на самонадеяната му усмивка.
— Още не съм умрял — рече той.
— Не говоря на теб казах аз с много по-остър тон, откол-кото възнамерявах.
— Не бъди избухлива. Владей се, а-вет-cu а-ге-хут-са — нежно ме упрекна баба Редбърд, докато сестра Мери Анджела, игуменката на бенедиктинските монахини, й помагаше да влезе в лечебницата.
Бабо! Ето те и теб! — възкликнах аз, забързах към нея и помогнах на сестра Мери Анджела да я настани на стола.
— Тя се тревожи за мен. Старк отново беше затворил очи, но устните му все още загатваха за усмивка.