Изкушена

Каст Кристин

Дарий забърза след монахинята и Афродита го последва. Воинът ме погледна през рамо.

— Няма ли да дойдеш с нас, Зоуи?

— Веднага щом мога — отвърнах аз. Преди да се справя с Ерик и Хийт, познат носов говор зад гърба ми спаси положението.

— Отиди с Дарий и Афродита, Зи. Аз ще погрижа за Тъп и По-тъп и ще се уверя, че наоколо не са останали страшни чудовища.

— Стиви Рей, ти си най-добрата от всички най-добри приятелки. — Обърнах се и я прегърнах. Зарадвах се, че тя е окуражително солидна и нормална на допир. Всъщност Стиви Рей беше толкова нормална, че когато отстъпи назад и ми се усмихна, аз изпитах странна

болка, сякаш за пръв път видях пурпурните татуировки, които започнаха от запълнения полумесец в средата на челото й. В мен се прокрадна трепетно безпокойство. Тя изтълкува погрешно колебанието ми.

— Не се тревожи за двамата кретени. Вече свиквам да ги разделям. — Когато видя, че стоя неподвижно и съм се втренчила в нея, лъчезарната й усмивка помръкна, — Хей, нали знаеш, че баба ти е добре? Крамиша я вмъкна вътре веднага щом Калона беше изгонен, и сестра Мери Анджела ми каза, че ще отиде да види как е тя.

— Да, спомням си, че Крамиша й помогна да седне на инвалидната количка. Аз само… — Гласът ми заглъхна. Как можех да изразя с думи обсебващото ме чувство, че нещо не е наред с най-добрата ми приятелка и групата хлапета, с които се беше съюзила? Как да кажа това на най-добрата си приятелка?

— Уморена си и се тревожиш за куп неща промълви Стиви Рей.

Разбиране ли съзрях в очите й? Или нещо друго, по-мрачно?

— Аз ще се погрижа за нещата тук, Зи. Ти трябва да си сигурна, че Старк е добре. Тя ме прегърна отново и леко ме побутна към манастира.

— Добре. Благодаря — неубедително рекох аз и тръгнах към манастира, без да обръщам внимание на двамата кретени, които стояха там и ме гледаха.

— Хей извика Стиви Рей. — Напомни на Дарий или някой друг да следи за времето. До изгрев слънце остава само около час и знаеш, че аз и всички червени новаци трябва да бъдем вътре дотогава.

— Няма проблем. Няма да забравя.

Проблемът беше, че ми ставаше все по-трудно да забравям, че Стиви Рей вече не е такава, каквато беше.

ВТОРА ГЛАВА

Стиви Рей

– Хей, вие двамата, слушайте внимателно. Няма да повтарям. Дръжте се прилично. — Застанала между двете момчета, Стиви Рей сложи ръце на кръста си и гневно се вторачи в Ерик и Хийт. Без да откъсва очи от тях, тя изкрещя: — Далас!

Хлапето мигновено дотича до нея.

— Какво има, Стиви Рей?

— Намери Джони Бий. Кажи му да вземе Хийт и да претърсят предната част на манастира, покрай Луис Стрийт, за да проверят дали гарваните-демони наистина са си отишли. Ти и Ерик огледайте южната страна на сградата. Аз ще проверя редицата дървета на Двайсет и първа улица.

— Съвсем сама? — попита Ерик.

— Да, съвсем сама — озъби му се Стиви Рей. — Забрави ли, че мога да тропна с крак и земята под тебе да се разтрепе-ри? Мога също да те повдигна във въздуха и да те хвърля да паднеш по ревнивия си задник. Мисля, че ще се справя и сама с проверката на дърветата.

Далас се засмя.

— Аз пък мисля, че червен вампир с връзка с природната стихия Земя прецаква син вампир актьор.

Думите му накараха Хийт да изсумти и да прихне да се смее и както можеше да се

очаква, Ерик бе готов отново да се перчи.

Не! — извика Стиви Рей, преди глупавите момчета да започнат да си разменят обиди. — Ако не можете да кажете нещо мило, млъкнете.

Търсила си ме, Стиви Рей. Джони Бий дойде и застана до нея. — Видях, че Дарий носи стрелеца с лък към манастира. Той ми каза, че искаш да ме видиш.

— Да — с облекчение отвърна тя. — Искам ти и Хийт да огледате предната част на манастира откъм Луис Стрийт и да се уверите, че гарваните-демони са си отишли.

— Тръгвам! заяви Джони Бий и шеговито перна Хийт по рамото. — Хайде, футболистче, да видим какво можеш.

— Внимавайте с проклетите дървета и сенките — добави Стиви Рей и поклати глава, когато Хийт бързо приклекна, наведе се и нанесе няколко бързи удара по рамото на Джони Бий.

— Няма проблем — рече Далас и тръгна с умълчалия се Ерик.

— И побързайте — предупреди Стиви Рей двете групи момчета. — Слънцето скоро ще изгрее. Ще се срещнем пред пещерата на Дева Мария след половин час и нещо. Крещете силно, ако откриете нещо, и всички ще дотичаме при вас.

Тя наблюдава четирите момчета, за да се увери, че наистина отиват там, където ги е изпратила, а после се обърна, въздъхна и тръгна да изпълни своята задача. По дяволите, каква досада! Стиви Рей обичаше Зоуи повече от белия хляб, но разправиите с двете гаджета на най-добрата й приятелка я караха да се чувства като крастава жаба в торнадо. По-рано тя мислеше, че Ерик е най-готиният тип на света, но след като прекара няколко дни с него, реши, че той е страхотен досадник със свръх огромно себелюбие. Хийт беше мил, но беше обикновен човек и Зоуи с право се тревожеше за него. Човеците определено умираха по-лесно от вампирите и дори от новаците. Стиви Рей хвърли поглед през рамо и се опита да съзре Джони Бий и Хийт, но леденият мрак и дърветата ги бяха скрили и не видя никого.

Не че имаше нещо против да бъде сама известно време. Джони Бий щеше да държи под око Хийт. Истината беше, че Стиви Рей се радваше, че временно се е отървала от него и ревнивия Ерик. Двамата я караха да оцени Далас. Той беше простодушен и непринуден. Далас й беше нещо като гадже. Между тях имаше нещо, но това не пречеше на другите неща. Далас знаеше, че Стиви Рей има много работа, затова не й досаждаше. И беше с нея, когато тя беше свободна. Приятен, симпатичен и жизнерадостен! Такъв беше Далас.

Зоуи може да научи това-онова за справянето с момчетата от мен — помисли си тя, докато вървеше през горичката от стари дървета покрай пещерата на Дева Мария, която отделяше територията на манастира от оживената Двайсет и първа улица.

Едно беше сигурно… Нощта определено беше скапана. Стиви Рей измина едва десетина крачки и късите й руси къдрици вече се намокриха. По дяволите, дори по носа й се стичаше вода. Тя прокара ръка по лицето си и избърса студената, влажна смесица от дъжд и лед. Всичко беше странно тъмно и тихо. Беше неестествено, че на Двайсет и първа улица не работи нито една лампа. Не минаваха и коли, нито полицейски патрулки. Стиви Рей се плъзгаше надолу по склона. Краката й докосваха пътя и единствено свръхразвитото й вампирско нощно зрение й помагаше да се ориентира. Изглежда, Калона, след като бе избягал, беше взел със себе си и звука, и светлината.