Фаворит

Франсис Дик

Кракът ми отлетя от стремето и напълно загубих равновесие. Килнах се силно наляво, главата ми опря във врата на коня и пръстите ми трескаво се заловиха за гривата му. Погледнах надолу, видях препускащите копита, които трополяха силно по трамбованата повърхност, и започнах с все сили да се боря, за да не се свлека между тях. Но цялата ми тежест беше изнесена много напред и тласъците на галопиращия кон ме придвижваха още по-напред. Знаех, че след няколко секунди ще бъда на земята. И тогава Дейн ме спаси. Той протегна

ръка към мен и буквално ме тласна назад в седлото.

— Благодаря! — успях да извикам, докато намествах крак в люлеещото се стреме.

Недалеч след завоя бяха поставени следващите препятствия и аз се опитах да балансирам себе си и коня, преди да се отправим към тях. Когато излязохме от завоя, слънцето блесна право в очите ни, но щом извихме леко, то ни дойде откъм дясната страна. Като погледнах дали Сенди е още край мен, слънцето ме заслепи и за секунда не можех да видя нищо. Но той беше там. Видях го като черен силует в ярката слънчева светлина.

Помислих си, че в един такъв ясен слънчев ден както при тази гонка слънцето блестеше ярко и в лицата на зрителите и за тях беше доста трудно да забележат какво става в отдалечения край на хиподрума. Каквото и да направеше Сенди, бе сигурен, че комендантите нямаше да го видят.

Спечелих един-два метра пред Сенди и Дейн при следващото препятствие, но през рамото си дочувах как Сенди цъка с език на коня си, за да го накара да забърза, и след няколко скока отново се озова край мен. Сянката му падна върху раменете на коня ми.

Внезапно замахна с ръка; в действителност не бях готов за това, което стори. Замахна с дясната си ръка и ме удари с камшика си за езда. Приведох се рефлективно, макар че въобще не забелязах камшика. Силният удар попадна в каската ми малко над козирката и я свали от главата ми. Тя се изтъркаля някъде из треволяците край пистата.

По-скоро почувствах, отколкото видях, че Сенди се готви за втори удар. Взех с лявата си ръка юздите и моя камшик и когато замахна, вдигнах дясната. По-скоро с късмет, отколкото с ловкост пръстите ми хванаха дръжката и аз я дръпнах и извих с цялата сила на отчаянието.

Почти го повалих от седлото и вече ликувах, но в един ключов момент той остави дръжката в ръката ми и успя да си възвърне равновесието. Облекчен, конят му се отдалечи от мен, като освободи известно пространство, и аз погледнах с надежда през рамо, за да видя идват ли други състезатели между нас. Но повечето бяха минали напред и наблизо нямаше никого. Хвърлих камшика на Сенди встрани.

Пред нас се изпречи следващото препятствие. Опитах се да стоя далеч от парапета и да ускоря Лъч, но същевременно забелязах, че Сенди отново бе почнал да ме приближава със значително по-голяма бързина.

Конят ми прескочи прилично бариерата. Сенди вдигна коня си в чудовищен скок и когато стъпваше на земята, се оказа точно пред мен.

Лъч

се удари в перилата.

По някакво чудо не падна. Отърси се, поколеба се и продължи в галоп. Кракът ми, който бе попаднал между него и перилата, беше напълно вцепенен. Погледнах надолу: все още беше наред, макар че вече не го чувствах като мой. Около коляното коприненият ми брич беше разкъсан и в новите ми, извънредно скъпи състезателни ботуши, правени по поръчка, зееше триъгълна дупка.

Най-нелогично това ме ядоса много.

Сенди беше няколко дължини напред и не беше успял все още да забави коня си. Дейн дойде откъм дясната ми страна и се зарадвах да го видя.

— Какво, по дяволите, става? — изрева той. — На какво си играе Сенди?

— Не си играе — извиках в отговор. — Иска да ме изхвърли.

— Защо? — викна Дейн.

— Работил е за Джордж Пен. Изкарвал е много пари. Сега не. Проклина ме — виках на пресекулки, а вятърът носеше думите от устата ми и ги размяташе зад гърба ми.

— Логично — викна Дейн.

— Аха — съгласих се. Погледнах към него, но сега той беше срещу слънцето и не можех да видя изражението му ясно. Ако ме мразеше много заради Кейт и продължеше започнатото от Сенди, който в момента не бе край мен, нямах никакъв шанс. Можеше да кръжи около мен и да ме атакува също както и Сенди.

Препускахме мълчаливо към следващото препятствие, последното на далечната страна. Сенди бавно намаляваше, за да ме изчака.

— Алън? — провикна се отново Дейн.

— Да? — викнах в отговор.

— Искаш ли да дадеш на Сенди от неговото лекарство?

— Аха — креснах внезапно без колебание. Това беше нещо ужасно и ако комендантите ме видеха, щях да загубя разрешителното си; но ми бе дошло до гуша от нахаканите здравеняци на чичо Джордж.

— Ще му мина отвън — викна ми Дейн. — Ти яздиш откъм мен. После се отдръпвам и го оставям между теб и перилата. О’кей?

Кимнах. Опитвах се да предвидя следващите ходове. Ако смъкнех от седлото Сенди, нямаше да посмее да се оплаче на комендантите; аз, както самият той твърдеше, нямах достатъчно доказателства за пред полицията. Щеше да бъде едно измъчено съглашение. А падане за падане изравняваше точките.

— Хайде тогава! — викна Дейн.

Срита коня си и започна да се насочва към дясната страна на Сенди. Аз се отделих от перилата и накарах Лъч да се отмести встрани. До финала имаше около два километра и все още никой не бе започнал да спринтира, така че пред нас имаше цяла група ездачи. Зад нас не беше останал никой. След препятствието имаше дълъг завой, водещ към правата отсечка на пистата. Ако Сенди или аз паднехме, това трябваше да стане, преди да е свършил завоят, защото, когато се окажехме вече на правата, комендантите сигурно щяха да виждат много добре какво става.